Мото пътешествие
– Алпи 2 – 13 дни, 5150 км.
Още по време на първото
ми посещение на Алпите с мотора ми стана ясно, че ще се върна отново. Ето че момента
настъпи. Събрах мнения от други
пътешественици, изчетох доста статии и натрупах идеи за маршрути през последните
две години.
Започнах подготовка на
мотора – нови гуми, верига, пиньони, монтирах и странични куфари, като целта
освен да събера повече багаж беше и да смъкна центъра на тежестта по-ниско.
Поради лошите
метеорологични условия се наложи да преместим началата дата с един месец
напред, като се надявахме в началото на август времето да бъде по-устойчиво.
Ето че началото на август дойде и беше време за пътешествие...
Ден 1: София – Pakovraće,SRB – Gugalj, SRB (през “Овчарско-кабларската клисура”) – Zlatibor, SRB (445км/6ч)
Срещнахме се с Боби на
уговореното място, заредихме гориво, пихме по кафе и потеглихме. Прогнозата за
времето беше обещаваща, слънцето грееше, а сутрешната температурата беше много приятна
(19 градуса).
Яхнахме моторите и не
след дълго пресякохме границата със Сърбия. Уви, там изненадите започнаха.
Първо, слънцето се скри зад сивите облаци и рязко захладня. Който е карал или
се е возил на мотор знае, че ниските температури не са приятни, особено когато
си неподходящо облечен. Е, оказа се, че аз не бях! Причината за това беше, че
смених екипа, а поради непрестанните дъждове от пролетта не бях изпробвал
новия. Ще кажете „новобранска грешка“ и ще сте прави. И за да потвърдя думите
ви, в последния момент реших да тръгна с летни ръкавици, които са къси и
вентилирани. За мое успокоение поне си бях взел ветрозащитния елек.
Преглътнах студа, но
следващият удар под кръста малко ме събори – GPS-ът отказа да работи. Ами сега? Накъде сме тръгнали без навигация? Как ще
се оправим? Въпросите нахлуваха безмилостно в главата ми. Но…бяхме потеглили и
нямаше връщане назад. Успокоих се, че бях свалил offline карти на Сърбия, Черна гора и Швейцария и се надявах телефона ми да
издържи.
Най-сетне слязохме от
скучната магистрала и поехме към “Овчарско-кабларската
клисура”, намираща се между
населените места Pakovraće и Gugalj. Предишния път много ми
хареса, но не успях да й се насладя до край поради проливния дъжд. Честно
казано и този път не успях, защото имаше ужасна върволица от коли и камиони и
през по-голямата част от участъка бях съсредоточен в това да изпреварвам
поредното превозно средство.
По
същото време облаците бяха станали още по-черни и беше ясно, че ще вали. След
известно лутане напред-назад из Златибор и благодарение на едни мили местни
хора, намерихме хотела.
Паркирахме моторите под една тента и небето се отвори – първо заваля дъжд, а след това и градушка. Изчакахме да отмине и завършихме деня с разходка из Златибор, ущипци, павлак и студена бира.
Ден 2: Zlatibor, SRB – Drvengrad, SRB - Nova Varoš, SRB – Žabljak, MNE - Bobotov Kuk (Durmitor), MNE – Niksic MNE - Đenovići E65, MNE – Herceg Novi, MNE (420km, 7.5h)
Благодарение на планината
и свежия въздух се наспахме добре и заредихме батериите. Кафе, закуска,
натоварихме багажа на моторите и потеглихме. Беше доста „свежо“ (7 градуса),
което ме принуди да облека целия си арсенал от дрехи за студено време. Не че
помогна особено…
Поехме в обратна посока
към Drvengrad, който бяхме решили да го посетим предишния ден, но дъждът ни отказа.
Отдавна ми се искаше да видя това място, но все се падаше твърде далеч от
маршрутите ми и чакаше търпеливо в списъка да му дойде времето. Пътят до там не
е от най-равните, което не предразполагаше бързо каране, но за сметка на това
се наслаждавахме на заобикалящите ни гледки, докато се возехме. Пристигнахме в
Drvengrad доста рано и освен нас и автобус японски туристи, нямаше никой, дори
сладкарницата не работеше. Взехме си билет (250 RSD) и влязохме. Обиколихме, направихме снимки и поехме наобратно, защото дъждът
отново беше по петите ни.
По пътя явно не се
разбрахме с навигацията и подминахме отбивката за ГКПП между Jabuka-Plevlja.
Усетихме се след около 30 километра и се наложи да се върнем обратно, което не
беше загуба, защото пътят беше приятен за каране. Няколко пъти се лутахме из
Nova Varoš, защото навигацията се опитваше да ни прекара през всякакви кози
пътеки и неасфалтирани пътища. Най-накрая с помощта на един таксиметров шофьор намерихме
правилната посока. Пътят до границата с Черна гора е красив, но неравен.
Изненадахме се от опашката, която ни очакваше на пропускателния пункт и се
наложи да се пререждаме.
Още с влизането в Черна
гора настилката се промени драстично към по-добро. Забравихме за студа и
натиснахме газта. Пътят покрай Pljevlja е много приятен, с красиви пейзажи.
Така лека-полека достигнахме до моста над река Тара („Đurđevića Tara Bridge“),
където спряхме за кратко, за да се насладим на гледката. Пътят след това е
доста приятен, с остри и обратни завои, които ускориха пулса ми и накараха
мотора да ръмжи като звяр.
Отклонихме се от главния
път и поехме към Дурмитор. С моторите се качихме до паркинга на Prevoj Sedlo, което е в подножието на най-високия връх
на Дурмитор - Боботов кук (2523м). Бях гледал снимки, но това, което видях с
очите си, надмина всичките ми очаквания. Толкова беше красиво, че не можеше да се
опише с думи! Разходихме се наоколо и седнахме на една от пейките. Неусетно
отлетяха 45 минути и трябваше да потегляме. За наше съжаление нямахме време да
обикаляме по живописните пътища из планината, защото трябваше да стигнем преди
19 часа в хотела в Herceg Novi. Ще трябва да се върнем обратно някой ден - няма
как!
С приближаване на морето, температурата се покачи, а с нея и настроението ни. Гледката към планина, която се извисява над морето, винаги ми е била слабост. След парадна обиколка по бреговата ивица пристигнахме в Herceg Novi. Настанихме се, бърз душ, след което седнахме в близката кръчма, където завършихме чудния ден с „миешано“ месо и студена бира.
Смазахме веригите, пихме
по кафе и поехме по Ядранската магистрала. На моменти беше натоварена, но пък
когато нямаше движение удоволствието беше максимално. Останах очарован от
промените в Хърватия – нови пътища, дълги тунели през планините, както и нов въжен
мост „Пелешац“ с дължина 2400 метра, чрез който се избягват граничните пунктове
с Босна и Херцеговина при Неум.
Напече ни слънцето и
решихме да спрем за кафе и безалкохолни напитки. След известни колебания къде
да спрем, фиксирах едно курортно селце. Оказа се, че паркирането навсякъде е
платено, като се прави изключение за моторите, на които им е разрешен два часа
безплатен паркинг на специално обособените места. И хърватите няма да ги
стигнем! Не издържах, махнах екипа и се топнах
в морето….ех, че кеф! Боби пък го домързя и разпускаше на една сенчеста пейка.
Докато банският съхнеше пихме кафе и хапнахме сладолед, след което яхнахме
моторите и продължихме към Сплит.
Квартирата намерихме лесно и с това започнаха разочарованията. Оказа се отдавна
ремонтирано мазе със съмнителна хигиена, което имаше едно прозорче 30х60см (без
да преувеличавам) и ужасна миризма на ароматизатор за въздух. Не след дълго
действието на освежителя отмина и усетихме миризмата на мухъл, която се бяха
опитали да скрият. Боби се опита да пусне климатика, което доведе до нова доза
неприятни миризми. Беше ясно, ще спим в смърдяща дупка без прозорци и климатик.
Също така се оказа, че
няма паркинг и моторите трябва да нощуват на улицата. Заключихме ги един за
друг и със свити сърца ги оставихме така.
Решихме, че най-добре е да се махнем от дупката, да се разходим и да разгледаме центъра на града. За наше учудване се оказа, че в стария град има крепост, подобна на тази в Котор - красива, но в същото време ужасно пренаселена от туристи. Разгледахме набързо и решихме, че ще търсим местна кръчма, където да вечеряме. Нова греда – благодарение на тълпите туристи или нямаше места или бяха страшно комерсиални, които не ни се понрави. След доста обикаляне най-сетне открихме компромисен вариант, където пихме студена бира и хапнахме доволно.
Ден 4: Split, HR – Metlika, SLO – Dvor, SLO –
Hinje, SLO - Nova Vas,
SLO - Logatec, SLO (513km, 6.5h)
Нощта беше дълга и
безсънна, благодарение на пияните туристи, които крещяха, обръщаха кофи и
чупеха всякакви неща. За наш късмет моторите бяха непокътнати. Въздъхнахме с
облекчение и с огромно удоволствие напуснахме това гъмжило от туристи.
Заредихме гориво и
яхнахме магистралата в посока Загреб, за да може по-бързо да стигнем словенската
граница. Подухваше хладен вятър и температурите започнаха да падат. Не издържах
и облякох подплатата на якето. За мое учудване имаше доста сериозен трафик от
гастербайтери по магистралата, каращи безобразно.
Влязохме в Словения през Jurovski
Brod, купихме седмични винетки (8 Евро) и
поехме през красиви селца и междуселски/горски пътища. Доста често проверявах
картата, защото имах чувството, че се губим, но за мое успокоение всеки път
установявах, че сме в правилната посока.
Първоначалният план беше да
спим във Vrhnika, където се оказа много скъпо и променихме мястото за спане в градче на име Logatec.
Настанихме се, облякохме „цивилните“ дрехи и излязохме да разгледаме градчето. Бих казал изключително спокойно, чисто и красиво място. Вечеряхме в кръчма до ЖП гарата, препоръчана ни от хазайката. Оказа се, че кухнята на ресторанта не работи, защото сменяли собственика, но след кратко съвещание ни казаха, че за нас ще сготвят вечеря. Така посрещнахме залеза.
Ден 5: Logatec,
SLO – Bled, SLO - Krnica, SLO - Zgornje Gorje, SLO – Mojstrana, SLO –
Log pod Mangartom, SLO - Plöcken Pass, A - Gailberg Saddle, A – Sagritz,A
(358km, 8h)
На сутринта станахме рано, за да закусим банички. Минаваме покрай моторите и какво да
видим. Чакаше ни изненада - задната гума на Боби беше спаднала. Ами сега?!?
Леко ми причерня, но бързо се окопитих и започнах да питам преминаващите хора къде
има сервиз за гуми. Един човек ни насочи към такова място, което се намирало на
около три километра. Наблизо имаше бензиностанция и реших да потвърдя
информацията. Попаднах на мили хора и не след дълго имах дори адреса на мястото.
Скочих на мотора и отидох да проверя лично. Оказа се, че това е магазин за
гуми, а не сервиз. Човекът, обаче, ми каза, че има специализиран сервиз за мото гуми и ми
обясни къде се намира. Намерих сервиза лесно, но за моя изненада беше затворено
поради годишен отпуск – греда! Върнах се
обратно в магазина за гуми, където ме насочиха към съседно село (на около пет
километра). След като проверих на място ми потвърдиха, че ще помогнат. Оставаше
и да закараме мотора на Боби до там. За наш късмет пиронът си беше на мястото, забутахме мотора до близката
бензиностанция, напомпахме гумата на 3,5 атмосфери и успяхме да стигнем до
въпросният сервиз, където младежът оправи гумата с
невиждана сръчност. Ура!
Трябваше да наваксаме
натрупаното закъснение, затова се отказахме от Връхинка, качихме се на
магистралата и газ към езерото Блед. Още от разклона на магистралата ни
посрещна колона от коли, които лазеха като охлювчета към езерото. Тълпата от
туристи ни отказа да спираме там и продължихме. Оказа се, че пътят, който бяхме набелязали през националния парк Триглав е затворен.
Опитахме се да заобиколим – отново греда! Стигнахме до Krnica, където научихме,
че и там пътят е затворен поради наводненията, сполетели Словения през последните
дни. Не ни оставаше нищо друго освен да се върнем на магистралата и да отпрашим
към Кранска гора. След Ratece влязохме в Италия и поехме към подножието на връх
Mangart (2679м), който се намира в Юлианските Алпи, на границата между Италия и
Словения, като самият връх се намира в
Словения. Пътят е платен (10 Евро),
тесен и на места опасен за неопитни водачи. Последният километър е преграден от
бариера, поради опасност от
срутвания. Нямаше как да извървим това разстояние с ботуши и мото-облекло, но поне се изкачихме на хълма над паркинга. Гледките от там определено
си заслужаваха!
Върнахме се обратно в Италия
и продължихме през Passo Di Nevea (1200м). В Австрия влязохме през Plöcken Pass
(1357м). От италианска страна проходът е много приятен за каране, но пък доста
неравен в австрийската си част.
Спирахме на няколко места
да си купим винетки, но така и не намерихме. На една от бензиностанциите ни
казаха, че винетка е била необходима, само ако караме по магистрали. Дали е така не разбрах, но се отказахме да
търсим повече.
От Lienz поехме към Sagritz – селце в подножието на Гросгльокнер, където нощуваме в доста стар семеен хотел. Там ни нагостиха с вкусен виенски шницел и студена бира Gosser.
Ден 6: Sagritz,A – Grossglokner, A – Edelweissspitze, A - Kaprun (A) (via Thurn Pass) - Kitzbuhel, A - Jenbach, A
– Achensee Lake – Lenggries, D – Wallgau, D – Ettal, D - Lähnwald, A – Fern Pass, A – Sautens, A (369km, 7h)
Малко след 9ч. сутринта решихме
да се възползваме от местоположението си и атакувахме Grossglokner Alpen Strasse (3798м/30 Евро). Изкачвайки се
нагоре бяхме едни от малкото посетители, което ни позволи хем да се отпуснем и
да покараме, хем да се насладим на гледките от върха на тишина и спокойствие.
Малко след това целият паркинг вече беше
пълен и глъчката стана голяма. Време беше да продължим.
Изкачването към Hochtor (2504м) за пореден път ми напълни душата с прекрасните гледки и чудните завои,
където всеки може да си отговори на въпроса защо кара мотор. От там продължихме
към Edelweissspitze (2571м) – място, което пропуснахме
миналия път заради дъжда, който се изсипа. Погледнато от сегашна гледна точка по-добре
е че сме го пропуснали, защото нямаше да можем да видим красотата на
панорамната гледка отгоре. Малко след 10 планината
се напълни с всякакви превозни средства. Направихме още някоя друга снимка и
продължихме напред.
Решихме леко да променим
маршрута и да пропуснем Gerlos Pass (1628м), който вече бяхме виждали и след Kaprun, минавайки през Thurn Pass (1274м) се насочихме към Kitzbuhel. Сравнявайки го с другата опция бих казал, че трасето Gerlos Pass – Zell am
Ziller – Fugen е по-добро. Но човек, докато не види, няма
как да знае.
Малко преди Jenbach се
отклонихме на север и спряхме за кратка почивка на езерото Achensee. След като попихме от прекрасната гледка към езерото, продължихме към Германия. Малко след преминаването на
границата с Германия минахме покрай специализирана полицейска група за проверка
на мотори. Бях гледал клипове, но сега ги видях с очите си. Отклоняваха и
проверяваха дали моторите са във фабричен вид, ниво на шум и ако някоя част е
сменена, дали монтираната част е
сертифицирана за модела – сериозна работа.
Преминахме по поречието
на река Изар (пътят е платен - 5 Евро) и оттам продължихме покрай градчето
Garmisch-Partenkirchen, абатството Abbey, замъка Linderhof и се насочихме обратно към Австрия. Страхотен път!
Пътят в Австрия преминава
покрай разкошното езеро Plansee и оттам, преминавайки през прохода Fern Pass (1212м) се насочихме към селце в
планината, наречено Sautens, където бяхме запазили нощувка в едно семейно
хотелче. Още при пристигането ни, собственикът изкара колата си от гаража, за да може ние да паркираме моторите, чак се почувствах леко неудобно.
Опитах се да кажа нещо, но човекът беше категоричен,
че моторите няма да нощуват под открито небе.
Изкъпахме се и отидохме да вечеряме в близката кръчма, която собственикът на хотелчето ни препоръча. И понеже беше много приятно, седнахме на терасата на заведението, за да се наслаждаваме на гледката успоредно с храната. В един момент сервитьорът дойде, погледна небето и каза: „След около 20 минути ще завали. Ако искате може да се преместите вътре.“. Гледаме небето…има облаци, но… нищо притеснително. Точно 15 минути по-късно небето причерня, излезе вятър и започна да гърми. Приключихме набързо с вечерята и тичайки се прибрахме в квартирата. Ако искате вярвайте, но на 22-рата минута се изви буря… Каква буря само!
Ден 7: Sautens, A – Greith, A – Nauders, A – Lago di
Resia, I – Santa Maria, CH (Umbrail Pass) - Stelvio Pass, I – Bormio, I – Livigno,
I (Passo Forcola di Livigno) – Passo del Bernina, CH - St
Moritz (Silvaplanersee + Maloja
Pass), CH - Chiavenna, I (275km, 6h)
На сутринта нямаше и
помен от бурята, слънцето се усмихваше и след чудесната закуска поехме напред.
Преминавайки през австрийските градчетата Greith и Nauders се насочихме към
италианската граница. През краткото ни трасе през Италия преминахме покрай
красивото езеро Reschensee (Lago di Resia). Малко след това дойде и швейцарската
граница. Никога не бях пресичал тази граница преди това и ме обзе вълнение. Изненадах
се, че на самата граница никой не проверяваше за документи…само табелата и
кабинката на ГКПП бяха там.
От Santa Maria, поехме
през Umbrail Pass (2501м), който е най-високия
асфалтиран път в Швейцария. Много приятен проход, през който достигнахме до Stelvio
Pass (2758м). Спомените ми от миналия път, когато го катерихме, нахлуха в главата ми и въпреки, че вече съм бил там, се вълнувах като малко дете. Паркирахме моторите на върха
и започнахме да попиваме спиращите дъха гледки. Не издържах и се спуснах по
източната му страна. Имаше учудващо малко трафик (или аз уцелих момента) за
неделя, което направи качването на фибите незабравимо. Като за награда ме снимаха фотографите, които стоят на
проходите, а по-късно си купих няколко от снимките за спомен.
Колкото и да не ни се тръгваше, трябваше да продължим. Потеглихме надолу и малко преди Бормио, поехме по посока Livigno, като преминахме през Foscagno Pass (2291м), а чрез Passo Forcola di Livigno
(Livigno Pass, 2315м) отново влязохме в Швейцария. Преминахме през Passo del
Bernina (2330м) и продължихме към
Saint Moritz. Малко след градчето се
намират две потресаващо красиви езера Silvaplanersee и Silsersee. На езерото Silvaplanersee имаше десетки разноцветни кайтове, които се носеха по
водата. Спряхме да ги погледаме - гледката беше неописуема!
Следващият в посоката ни беше
красивия Maloja Pass (1815м) - изключително
живописен проход, който определено не трябва да
се пропуска. Искаше ми се да се върна и да мина през него поне още веднъж, но
пропуснах да предупредя Боби, който беше доста пред мен и трябваше да го
настигна. Както се казва – следващият път повече.
А ако знаете какво ми се
случи… Както си карах и се наслаждавах на хубавите гледки, на не повече от 30
метра пред мен един едър заек пресече пътя. Толкова голям заек никога не бях
виждал! Боби даже беше решил, че е голямо куче.
Отново прекосихме
границата с Италия и се насочихме към Chiavenna – градчето, в което бяхме запазили нощувка. Стигнахме доста бързо. Преди нас бяха пристигнали още две
групи мотористи. Човекът от рецепцията излезе и поведе всички нас към подземния
гараж,
до който се стига по стръмна спирала. Изведнъж моторът пред мен спря рязко, аз скочих на спирачката, но поради факта, че бях
завил кормилото и наклонил мотора, изгубих центъра
на тежестта. Моторът натежа настрани, опитах
се да го задържа, но уви – не успях, пуснах го и паднах пред широка
публика. За мой късмет нямаше нищо счупено - материалните щети се свеждаха до драскотини по страничния
куфар, спойлера и двигателя. По-неприятното беше, че кръстът ми пострада при опита да задържа мотора.
Увесил нос, с болки в кръста и наранено самочувствие излязохме на разходка из стария град, който не беше много голям, но за сметка на това, много красив. Хапнахме вкусна пица, като за пореден път се убеждавам, че малкото съставки не правят пицата по-малко вкусна, напротив. А самочувствието пък излекувах с две студени бири. Така завърши и този ден.
Ден 8: Chiavenna, I - Splügen Pass, CH - San Bernardino Pass, CH - Lukmanier Pass, CH – Rueun, CH (217km,
4h)
Валя почти през цялата
нощ и сутринта беше свежа. Пихме по едно истинско италианско кафе, натоварихме
багажите и потеглихме към Швейцария.
Първият проход, който
преминахме (Splügen Pass, 2214м) ни изненада доста
приятно с панорамните си гледки и прекрасната настилка. Облаците от предната
нощ още не си бяха тръгнали и в горната част беше леко мъгливо. Тази комбинация
беше изключително красива.
Следващата перла по пътя
ни беше San Bernardino (2066м). Въпреки че вече няколко дни бяхме в Алпите, непрестанно се удивлявахме от заобикалящите ни красоти. Чудех се как да опиша този и останалите проходи,
но колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че за повечето ще трябва
да кажа едно и също – красота! Спряхме на върха, за да се насладим на гледката, а кръстът продължаваше да ме боли. Бяха минали само 2 часа, а болките бяха силни,
което правеше карането на мотор неприятно. Поради това се наложи да съкратим маршрута
за деня и се отправихме към Rueun – селцето, в което си бяхме запазили две нощувки.
По пътя преминахме през Lukmanier
Pass (1915м), който от южната си страна е приятен за каране, но от северната, настилката не беше
толкова добра и преминаването с моята машина в комбинация с болките в кръста
беше неприятно.
Пристигнахме в селцето ранния следобед, настанихме се в хостела и се отдадохме на почивка. Първоначалната ни радост, че в хостелът има пицария беше попарена от бележката на вратата, че почиват точно в двата дни, в които ще бъдем там. Махнахме с ръце и си казахме, че ще отидем на друго място. От терасата видяхме, че наблизо има влакова линия, река и интересен дървен мост и решихме да се разходим натам. След това се запътихме към центъра на селцето, което се оказа супер малко и нямаше нищо друго освен къщи. И като казвам нищо друго имам предвид, че няма дори магазин. Добре, че за всеки случай си бяхме купили сандвичи, кафе и закуски от Италия, та успяхме да закърпим положението този ден. Наслаждавайки се на залеза от балкона на хостела, изпратихме и този ден.
Ден 9: Rueun, CH - Oberalp Pass, CH - Susten Pass, CH –
Innertkirchen, CH (Brienzersee) – Lauterbrunen, CH - Grimsel Pass, CH -
Furka Pass, CH - Rueun, CH (323km, 6h)
Почивката през миналия
ден ми се отрази благотворно и кръстът ми беше значително по-добре. Първоначално за този ден бяхме предвидили
качване с влак до Wengen, но поради съкращаване на
маршрута предния ден, това отпадна.
Беше време да наваксаме с проходите.
Преминахме през Oberalp
Pass (2046м), който се оказа много приятен. По стечение на обстоятелствата това беше
проходът, през който минахме няколко пъти. След него продължихме
към Susten Pass (2224м), от който се разкриват меко казано спиращи дъха гледки и завои, които
предразполагат към по-агресивно каране. Ама то да кара ли човек, да гледа ли?!?
След Susten Pass минахме покрай езерото Brienzerseem, което е с дължина около 14 километра и нереален цвят на водата. Много е красиво,
но трафикът покрай езерото беше ужасен, а ограничението на скоростта от 30 км/ч
направо ни убиваше. От Interlaken се отклонихме към Lauterbrunen, където първоначално бяхме решили да спим, но така и не успяхме да намерим
място на приемлива цена, та поради тази причина сменихме мястото. Lauterbrunen е супер китно градче с красиви гледки, сняг по върховете,
водопади, но в същото време, пълно с туристи.
Качихме се до водопада Staubbachfall, поразходихме се из градчето и пихме швейцарска бира.
Поехме обратно покрай
езерото с тегавия трафик и кръгови безкрай, като от Innertkirchen поехме към Grimsel Pass (2165м). Отново - красота
и панорамни гледки, колкото искаш.
По едно време се бяхме събрали около десетина мотора, които карахме с едно
темпо и беше уникално. Към върха започна да
притъмнява. Надявах се, че ще се размине, но уви, малко преди върха заваля.
Нямаше как, спряхме и облякохме дъждобраните. Дъждът не ни попречи да спрем на върха и да снимаме, но бурята започна да се
усилва и трябваше да тръгваме. Слязохме бавно по серпентините, а след това започнахме да се изкачваме към
Furka
Pass (2436м). Изглежда облакът отиваше в другата посока и дъждъг спря. Спряхме на прочутия хотел Belvedere, разходихме се наоколо да се насладим на уникалните
гледки, както и на ледника Rhоne Glacier, след което продължихме напред. На слизане асфалтът беше доста неравен, а комбинацията от изсипалия се преди
малко дъжд и обратните завои ни принуди да върнем газта. Никак не съжалявам,
защото возейки се попивах умопомрачителните гледки, които сякаш изглеждаха по
различен начин след всеки завой.
Минахме отново през Oberalp
Pass и слязохме в ниското. Беше късен следобед, а
гладът
започна да се усеща. Решихме да спрем и да напазаруваме в някое магазинче и след това да хапнем
на терасата, но уви, всички магазини бяха затворени. Добре,
сменихме тактиката – ще ядем в някоя кръчма – е, да,
ама не, и те бяха затворени. Прибрахме се безславно, но как да си легнеш гладен?!?
Запалихме моторите и газ към близкото градче. За наша изненада и там всичко
беше затворено. Един човек ни обясни, че този ден е бил национален празник и нищо
не работи. О, ужас! Фиксирах един
билборд на хранителна верига и с надежда потеглихме натам. “Затворено” означава “Затворено!”. Поне имаше
автомивка и измихме моторите след дъжда. Прибрахме се безславно с празни
стомаси. Тогава се сетих, че уплътних багажа на
тръгване от София с пакетче фъстъци и едни солети. Познайте – това ни беше
вечерята! Тази вечер заспахме рано…
Ден 10: Rueun, CH - Oberalp Pass, CH - Gotthard Pass, CH - Lago dei Morti, CH (Tremola pass) – Airolo, CH - Nufenen Pass,
CH – Brig, CH – Locarno, CH – Lugano, CH – Menaggio, CH (Como lake) - Civo, I (363km, 7.5h)
Станахме сутринта и
поради липсата на закуска пихме само кафе (добре, че се бяхме запасили!).
Слязохме да напръскаме веригите, където ни очакваше нова изненада - и двата ни спрея
за веригите свършиха на първите 10 сантиметра от веригите… Спогледахме се,
нямаше какво да направим по въпроса затова натоварихме багажа и потеглихме.
За пореден път минахме
през Oberalp Pass, а оттам се отправихме към
Gotthard Pass (2106м) – поредният проход, за който мога да кажа само суперлативи. На спускането към
Airolo имахме два варианта – или да се спуснем по Gotthard Pass или да се
отклоним към Lago dei Morti и да се спуснем по павирания Tremola Pass (изкачва височина от 300 метра в 24 обратни завоя). Избрахме втория вариант, което решение ни предложи уникално
преживяване, наситено със чудни гледки, реставрирани трактори от началото на
века и ретро автомобили.
Достигнахме Airolo, където се натъкнахме на сложна плетеница от кръстовища
и кръгови движения. В крайна сметка само на едно място объркахме пътя, но не
беше фатално и се върнахме обратно. След това продължихме към Nufenen Pass (2478м). Въпреки, че изкачването към този
проход предизвика смесени чувства в мен поради асфалт-бетонните плочи бих
казал, че на върха забравих за всичко това. Очакваше ни 360-градусова панорама,
като бяхме заобиколени от върхове с височина 2200-3000м. За разлика от изкачването,
настилката при спускането беше чудесна.
Въпреки желанието, не успяхме да намерим мото-спрей за верига и купихме
тефлонов спрей за колело. Все пак е по-добре от нищо и веригите (както и всичко
около тях) беше смазано…
Поехме към Brig и
въпреки, че гледките бяха красиви ни измъчи фактът, че следваха село след село,
всяко от тях с безумните ограничения от 30 км/ч. Най-сетне достигнахме Brig,
където ни очакваше изненада. Навигацията ни закара до железницата. Гледам аз,
проверявам маршрута, търкам очи, а навигацията
упорито ми казва „тръгни по влаковата линия“. Отидох все пак да попитам жената
на гишето, която продаваше билети, а тя потвърди, че единствената опция освен
магистрала е да качим моторите на влакова платформа. Е, нали искахме швейцарска
железница – ето я! Качихме моторите на платформата и понеже не знаехме (а и
никой не ни инструктира), че трябва да ги вържем се возихме върху тях през
следващите 20 минути, за да не паднат.
Така, малко по-късно
бяхме в Италия, където поехме по не много широк, но чуден планински път, който
не след дълго отново ни върна в Швейцария. Насочихме се към Lugano, а минавайки по брега на едноименното езеро, влязохме обратно в Италия. Пътят минаваше покрай езерото
Como,
но поради безкрайните задръствания, пешеходни
пътеки и кръгови движения не успяхме да се насладим на красотата му. Тогава се сетих какво ми беше казал Момчил: „И там попадаш в ада, докато се измъкнеш от пътищата покрай езерата“ – прав беше, Момчиле!
Карахме към Civo, селце в
планината, което беше крайната ни дестинация за деня, а срещу нас се носеше буря.
Слънцето се скри и излезе бурен вятър. В следващите 15-20 минути се
надпреварвахме с бурята и за наш късмет успяхме да пристигнем преди нея.
Настанихме се и с бира в ръка наблюдавахме от терасата как дъжда се изсипва, а светкавиците се надпреварват коя ще светне по-ярко. Бяхме изморени и гладни, но любезният ни домакин ни нагости и върна усмивките на лицата ни.
Ден 11: Civo, I – Passo
del Tonale, I - Predazzo, I - Rolle
Pass, I - Bassano
del Grappa, I (341km, 7h)
Събудихме се осъзнавайки,
че днес ни е последния ден в Алпите и въпреки, че не ни се тръгваше, беше време да продължим. Преминахме през вече познатия ни от
предното мото-пътешествие и много любим Passo del
Tonale (1883м). Оттам се спуснахме към Predazzo и поехме към отдавна бленувания Rolle Pass (1989м). Този проход
беше в списъка ни предния път, когато бяхме в Алпите, но изсипалият се тогава
проливен дъжд ни накара да съкратим няколко прохода между които беше и този. Този
път успяхме! В подножието на върха ни заваля и не успяхме да се насладим изцяло
на серпентините, но за наше щастие, дъждът
продължи кратко, и докато се подмотвахме на върха взе че спря. Трудно е да се
опишат красивите гледки, които бяха пред очите ни - Доломити, крави и мирис на билки - неземна красота! Спускането
надолу беше бавно поради опашката от автомобили, които изглежда се бяха
уплашили от облаците и бяха поели към околните селца.
Не след дълго бяхме обратно
в ниското и жегата зае мястото на прохладата от планината. Тъй като все още
избягваме магистрали, поехме по поречието на река Brenta, доста приятен път, по който стигнахме до
крайната точка за деня – градче на име Bassano del Grappa. Там бяхме запазили стая в ВВ Хемингуей, който се оказа залепен
до музея “Хемингуей и Великия военен музей”. Интересно място, но уви, когато
пристигнахме музеят вече беше затворен и нямахме възможност да го разгледаме.
Интересното в случая е, че по време на Първата световна война Ърнест Хемингуей
е настанен като шофьор на линейка във въпросната вила (Villa Ca’ Erizzo), която
в днешни дни е превърната в музей. Нямахме никаква
представа за историята на града, но като
повечето места в Италия той носеше със себе си вековна история. Порадвахме се
на красивия дървен мост „Понте Векио“ (13 век) над река Брента, насладихме се
на замъка “Castello Superiore” (12 век) и се разходихме из старата част на града.
И понеже сме в Италия нямаше как да не завършим деня без паста и студена бира (а не вино, за ужас на италианците).
Ден 12: Bassano
del Grappa, I - Nova
Gradiška, HR (570km, 6h)
Насладихме се на
закуската, смазахме веригите и поехме напред. Последните два дни ни очакваха
малко над 1200км магистрала, което както съм споделял и преди е ужасно скучно
за мен. Жегата и натовареното движение също не помагаха да стане по-интересно, напротив – допълнително ни
изтощиха. Най-интересното, което ми се случи на магистралата е, че ме нападна
сокол, който явно се беше объркал. Наложи се да легна на резервоара, за да не се удари в каската ми, а той, осъзнал грешката си рязко се издигна обратно. За
съжаление камерата ми не беше пусната и единственият, който стана свидетел на случката беше Боби. Доста се
смяхме след това…
В Nova Gradiška
пристигнахме късния следобед и докато свалим багажа от моторите се изсипа силен
порой. Тъй като ни изненада не успяхме да скрием моторите на сухо. Освен, че
бяха мокри станаха и на кални пръски и се наложи да почистим веригите и да забършем
калта. Докато се „забавлявахме“, се запознахме с
колега от Хърватска, който много харесва България и времето мина в разказване
на истории. След това решихме да се разходим из градчето и да намерим някоя
типична местна кръчма. Мотаейки се, попаднахме на „балканска“ сватба, където хора се бяха подали през
прозорците на колите, вееха знамена и гърмяха с различни оръжия.
Най-накрая стигнахме до
място, което ми хвана окото в Гугъл и за наш късмет не само обстановката беше
хубава, но и храната страшно вкусна.
Ден 13: Nova
Gradiška, HR -
Sofia (650km, 7h)
Потеглихме с леко
нежелание, знаейки че ни очакват 650км магистрала, но нямахме време да
обикаляме, така че нямаше как да го избегнем. Имаше огромни опашки на хърватско-сръбската
и сръбско-българската граници и на места, с помощта на сложни промушвания, минахме между колите. Благодарение на това преминахме и двете граници за не
повече от 20-30 минути.
След като преминахме българската граница спряхме да си направим традиционната снимка и да се поздравим за успешното пътешествие…бяхме сбъднали още една мечта!