Мото пътешествие - Алпи 3 - 2026

 

Мото пътешествие – Алпи 3 – 12 дни, 4360 км.

Най-сетне дойде време за дългоочакваното мото пътешествие, което подготвях малко повече от година. Никак не ми беше лесно, защото целта беше да минем през проходите или местата, които по една или друга причина сме пропуснали по време на предните ни пътешествия из Алпите. Този път изпратих маршрута на наши близки познати от Австрия, тъй като голяма част от проходите се намираха именно там. След обстоен преглед и съгласуване с местната мото общност ми дадоха много добри предложения, които използвах, за да променя съществуващия маршрут, за което съм много благодарен.

В началото на лятото подготвих мотора като му смених всичките консумативи плюс верига и пиньони, а седмица преди заминаването сложих и нови гуми. Така аз (Honda CBR650F) и Боби (Suzuki GSR600) бяхме готови да поемем към нови приключения.

Ден 1: Sofia – Stupnički Dvori (HR) - (620км/6,5ч)

Срещнахме се с Боби на уговореното място, заредихме гориво и потеглихме. Не след дълго пресякохме границата със Сърбия. Целта беше максимално бързо да стигнем (доближим) до Алпите, така че първият ден си беше само отегчителна и безкрайно права магистрала. Крайната цел (една страхотна винарна и хотел в Хърватия) беше достигната следобед.

Останалата част от деня използвахме за почивка и разходка, а вечерта изпратихме лятното слънце от верандата на ресторанта.  

Ден 2: Stupnički Dvori, HR – Loibl Pass, A – Tschaukofall, A -  Dobratsch, A (Villach Alpine Road) - Villach, A (487км/7ч)

Следващата сутрин хванахме отново магистралата и продължихме напред. След като влязохме в Словения живнахме, защото магистралата там е една идея по-интересна, благодарение на заобикалящите я планини и бързите плавни завои.

Ето че най-сетне слязохме от магистралата, което предизвика рязко покачване на настроението, а извитите пътища, гледките и въздуха от заобикалящите ни планини допринесоха за повишаване на жизнените ни показатели.

Влязохме в Австрия през Loibl Pass по шосето, което минава на 1069 метра н.в., той като старият път не е асфалтиран и към момента се използва само като туристическа пътека.

По маршрута ни бях набелязал един водопад (Tschaukofall), който е до самото шосе, но се оказа, че за да слезем до водопада трябва да минем по туристическа пътека, която обикаля доста и се отказахме. Направихме по една снимка от високо и продължихме към следващата точка за деня - Villach Alpine Road.

Платихме входната такса от € 16.50 и поехме към най-високата точка. С дължина малко над 16 километра, този път се изкачва до планината Dobratsch над град Villach. Най-високата точка на панорамния път е 1200 метра надморска височина, като нагоре към върха този панорамен път предлага превъзходни гледки към Юлийските Алпи в Италия и Словения, както и до австрийската част на планинската верига Karawanken. Спряхме на паркинга пред хижата и докато снимахме и се наслаждавахме на заобикалящите ни панорамни гледки, видяхме как в далечината се е смрачило и проблясват светкавици. Не след дълго осъзнахме, че въпросната буря се е насочила право към нас и решихме да не чакаме, а да потеглим надолу към града и мястото за нощувка. Въпреки падащите капки дъжд нямаше как да пропусна панорамната площадка, която се извисява на 400 метра височина над бездната и да не направя някоя друга снимка и от там.

Съпроводени от лек дъжд, достигнахме до мястото за нощувка и се настанихме. Въпросното място се намира в индустриална зона и решихме да се разходим до близкия квартал, който беше на около 3 километра в посока. За наша изненада се оказа, че малкото налични магазини и ресторанти не работят в неделя и понеделник, така че за малко да си останем гладни – добре че бях взел опаковка фъстъци в багажа...  

Ден 3: Villach, A – Afritz am See - Feld am See – Radenthein - Ebene Reichenau - Nockalmstraße – Innerkrems - Kölnbrein Dam - Spittal an der Drau, A (180км/4ч)

Сутринта беше хладна, а тъмните облачета все още бяха над нас. Пихме по кафе, опаковахме багажа и се метнахме на машините. Маршрутът за този ден беше кратък, като целта беше да минем през прохода Nockalmstraße и язовира Kölnbrein.

Пътят следваше извивките на кристално-чистата река Afritzer Bach и не след дълго достигнахме до  Nockalmstraße. Платихме таксата от € 18.50 и поехме по 34 километровото трасе, свързващо градовете Ebene Reichenau и Innerkrems. Живописният проход Nockalm достига до височина от 2042 метра и по дължината си има 52 обратни завои (фиби). По пътя на всеки завой пред нас се разкриваха нови и нови гледки: заоблени, зелени върхове, обширни алпийски пасища и иглолистни гори. Към върха на прохода спирахме няколко пъти, за да се насладим на заобикалящата ни красота и да направим някоя друга снимка. Между другото този проход стана един от любимите ми от настоящото пътешествие.

Колкото и да не искахме трябваше да продължим, защото надвисналите черни облаци и хладният вятър напомняха, че няма да ни чакат цял ден. По пътя ни към следващата ни точка забелязахме водопад (Fallbachfall Waterfall), който се оказа най-високият водопад в Каринтия и си заслужаваше да се види.

Малко след това достигнахме и до високопланинския алпийски път – Malta (€ 18.50), който води до язовира Kölnbrein, който е най-високият язовир в Австрия (малко над 1900м н.в.). На две места поради тесните тунели през планината, движението е еднопосочно и се регулира от светофари. Още на първия светофар от чакащите на опашката превозни средства (спортни и ретро коли и мотори) ни стана ясно, че е доста посещавана дестинация. За пътя не мога да кажа, че е нещо особено, но гледката към язовира, язовирната стена и от панорамната площадка са уникални.

Времето отново напомняше за себе си – замириса на озон и ситни капки ни подканиха да потегляме. По пътя ни към последната точка за деня (град Spittal) избягвахме магистралата и следвахме поречието на река Lieser, което се оказа много добро решение – пътят беше с множество плавни завои и слаб трафик, което докара широки усмивки по лицата ни.

Настанихме се в пансиона и се запътихме за ранна вечеря, защото последното денонощие  бяхме яли само фъстъци и по една вафла. Намерих типична австрийска кръчма на около три километра, но там бяхме посрещнати “любезно” с репликата “съжаляваме, всичко е заето, елате утре”. Чудно! Минахме през един магазин и за всеки случай взехме едни фъстъци, но за наш късмет след още малко лутане успяхме да намерим работещ ресторант, където най-накрая ядохме типична австрийска храна.

Доволни и сити изпратихме залеза. 

Ден 4: Spittal an der Drau, A  - Naßfeld Pass, A (Passo Promollo) - Pontebba, I - Lanza Pass (Passo del Cason di Lanza) - Paularo, I - Passo Pura, I - Sella di Razzo, I - Monte Zoncolan, I – Plöckenpass, A - Lainach, A (370км/7,5ч)

Този ден станахме рано, заредихме гориво, закусихме на една бензиностанция и потеглихме, защото ни чакаше дълъг ден и цели шест прохода.

Пътят към първия проход, както и изкачването на Naßfeld Pass/Passo di Pramollo (1530м) от австрийска страна започнаха доста обещаващо с прекрасни гледки, китни селца и добър асфалт. Уви, не така стояха нещата откъм италианска страна. Гледките останаха също така красиви, но пътя беше осеян с неравности, което ни накара да забавим темпото по така или иначе стръмното спускане към градчето Pontebba.

От там поехме към Passo del Cason di Lanza/Lanzenpass (1552м), свързващ градовете Pontebba и Paularo, но ударихме на камък. Оказа се, че проходът е затворен поради огромно свлачище и се наложи да променим маршрута. Не ни се караше по главния път и решихме да хванем шосе SP112, което се оказа добър избор. Слизайки надолу ни натиснаха високите температури, което ускори придвижването ни към следващия проход.

По пътя обаче видяхме табела за Passo Mauria (1298м) и въпреки, че не беше в посоката ни решихме да отидем до там и не сбъркахме. На върха на прохода имаше ресторант, където направихме кратка почивка.  

Чакаше ни още доста път и поехме съм Passo Pura / Perkh (1428м) – приятен проход с тесен път, който се минава с леко забавено темпо, но пък за сметка на това има много красиви гледки особено на спускането си към тюркоазените води на езерото Lago di Sàuris.

Оттам се качихме до върха на прохода Sella di Razzo (1760м) откъдето се разкриват красиви панорамни гледки към заобикалящите го върхове. Уви, там ни чакаше нова изненада – проходът беше затворен отново заради свлачище. След кратко съветване с картата се наложи да се върнем обратно до езерото Lago di Sàuris и да заобиколим през шосе SP73, за да достигнем до селцето Ovaro, откъдето се насочихме към прохода Monte Zoncolan (1750м). Честно казано нямах идея, че този проход е известно трасе, използвано в колоездачната обиколка Giro d'Italia, което преодолява 1206 метра денивелация във вертикала за малко под 10 километра. Не ме питайте как започна спускането от другата му страна... Дали си заслужава – определено ДА!

Времето напредваше, а ни чакаше още един проход – Plöckenpass / Passo di Monte Croce Carnico (1357м). Преди няколко години този проход беше напълно затворен от италианската страна поради срутване на скали и ремонтът му отне почти две години. Въпреки продължаващите ремонти на места проходът от италианска страна все още става за каране с доста добро темпо.

Умората ни натисна и нямахме търпение да стигнем до мястото за нощувка и да слезем от моторите. Въпреки интензивното движение, бързо се придвижихме до въпросното селце. Настанихме се, изкъпахме се и тръгнахме към близкия хотел-ресторант за вечеря. Там обаче отново ни “изненадаха”, че няма да ни обслужат, защото този ден обслужвали само гостите на хотела. На въпроса ми къде да вечеряме (защото няма други места във въпросното село) ми отговориха да заповядам утре...е, благодаря много! Помните ли фъстъците, които купихме в Spittal – влязоха в употреба все пак. 

Ден 5: Lainach, A – Virgen, А - St Jakob in Defereggen, A - Passo di Stalle, I – Furkelpass, I – Würzjoch, I – Ritten, I - Parcines, I (297км/6,5ч)

Сутринта не бързахме, защото този ден имахме сравнително малко километри. Оправихме се и отскочихме до китното село Virgen, където се видяхме с наша приятелка, чийто мъж със съветите си допринесе за подобряването на маршрута на мото пътешествието ни.

След приятното време прекарано заедно поехме напред към Staller Saddle / Passo di Stalle (2052м) – проход, свързващ долината Defereggen в източен Тирол с долината Antholz в южен Тирол. Изключително приятно се изненадах от спиращите дъха гледки, които се разкриха след началото на прохода. От двете страни на прохода има по едно езеро – Obersee от австрийската част и Lago di Anterselva откъм Италия. Спускането от италианска страна е доста стръмно и тясно и затова движението се пуска само 15 минути на всеки час от всяка страна. Тъй като бяхме отишли 40 минути по-рано използвахме времето да огледаме околностите, да направим хубави снимки, че даже и да полежим на тревата.

Усмивката от лицето ми не слезе и през следващите проходи Furkelpass (1789м) и Würzjoch (2006м), като гледките се сменяха постоянно – коя от коя по-хубава.

В едно от селцата (Ritten), от където трябваше да се отклоним за следващия проход (Penser Joch/2211м), спряхме за почивка и забелязах, че навигацията всячески се опитва да не ни прекара през съседната долина (по SS44). След дълга борба попитах местен шофьор на автобус, който ми каза, че този път бил много тесен и не е ясно дали е проходим по цялата си дължина. Дали е било така, не знам, но имайки предвид опита ни от предните италиански проходи и болката, която изпитвах в гърба, решихме да съкратим маршрута. Така след кратка борба с градския трафик в Merano се отправихме към мястото ни за нощувка – типична тиролска къща сред безкрайни поля от ябълкови дървета, високи алпийски върхове и поглед към равнината, някъде там в ниското.

И понеже бяхме в Италия завършихме вечерта с вкусна пица и студена бира.

Ден 6: Parcines, I – I - Timmelsjoch, A - Ötztal Glacier Road, A - Hahntennjoch Pass – Namlos Pass, A - Fern Pass - Imst, A (260км/5,5ч)

Този ден умишлено съкратих километрите, за да имаме повече време за прохода Passo del Rombo / Timmelsjoch. Дълъг около 50 км, пътят се вие ​​по остри завои нагоре по планината, достигайки до надморска височина от 2509 м. Пътят през прохода предлага зашеметяващи панорамни гледки към околните планини и долини. След няколко спирки за снимки (или просто ей така) стигнахме върха, където изкарахме около половин час преди да се окопитим и да продължим към музея на мотоциклетите, който се намира от австрийска страна. Малко преди него се заплаща и таксата за прохода (€ 18.00). Вълнувах се като малко дете, когато влязох в музея (€ 15.00), където изкарахме поне час и половина и смея да твърдя, че нищо не видях като хората. Този музей, без да преувеличавам, е нещо като “Лувъра” на мотоциклетите. Според мен човек трябва да отдели поне един ден, за да разгледа всички изложени екземпляри и пак няма да е достатъчно. Освен експонатите, има и виртуална зала, където можеш да се качиш на четири различни мотора и да минеш през прохода с невероятно реално пресъздаване на условията. Аз се качих два пъти, което докара вестибуларния ми апарат до пълен крах през следващия половин час.

С пълни очи и усмивки на лицата се запътихме към следващата ни цел – пътят през ледника Ötztal (Ötztal glacier road). Спуснахме се към известното ски градче Sölden и оттам поехме по пътя нагоре към ледника. За наше разочарование се оказа, че точно този ден пътят е затворен заради спешен ремонт в тунела, който изкачва пътя до 2830 метра н.в. Любопитни факти са че това е вторият най-висок асфалтиран път в Европа и е служил като място за снимки на филма за Джеймс Бонд “Спектър“. Нищо, тази цел остава за следващото мото пътешествие.

И понеже денят не можеше да завърши така, включихме още три прохода, които бяха в близост до градчето, в което щяхме да нощуваме. Първият от тях беше Hahntennjoch Pass (1894м). Още когато завихме към прохода усетих, че ще е нещо специално. По пътя срещнахме множество мотори и спортни коли, което потвърждаваше усещането ми, че проходът си заслужава. Асфалтът типично по австрийски беше перфектен и точно такъв си остана при изкачването до върха. Дължината на прохода е 19 километра, изпълнени с чиста проба забавление и адреналин. Спряхме на върха и пихме по едно кафе, докато се наслаждаваме на гледките тип “картичка”, които ни заобикаляха отвсякъде.

Следващия в списъка беше Namlos Pass (1580м). За разлика от предния проход, този се отличаваше с живописни поляни, гори и плавни завои, които могат без усилие да събудят „дяволчето“ във всеки (както и стана). Натиснахме газта, а моторите доволно ръмжаха по завоите на прохода.

За последния проход (Fern Pass / 1212м) имахме малко по-високи очаквания, но пътят се оказа изключително натоварен и непрекъснато трябваше да изпреварваме колони от превозни средства, което леко ни измори.

Не след дълго паркирахме моторите в двора на една типична австрийска къща със зелена поляна и отрупани с цветя тераси. Облякохме нормални дрехи и излязохме да разгледаме градчето. Интересен факт беше, че почти през една улица имаше чешми, от които течеше ледена планинска вода и всяка от чешмите имаше голямо корито, където може човек да си потопи краката. И понеже бях жаден, пих вода от почти всичките, което леко понапрегна Боби.

Изпратихме деня от окичената с цветя тераса с гледка към Алпите, звезди, които можеш да докоснеш, протягайки ръка и ледена австрийска бира за разкош.

Ден 7: Imst, A – - Kühtai Saddle – Fügen, A - Zillertaler Höhenstraße, A - Gerlos Pass, A - Krimml Waterfalls, A - Filzen Saddle, A - Dientner Sattel, A - Bischofshofen, A (305км/6,5ч)

Сутринта потеглихме с нови сили напред към Kühtai Saddle (2017м). Поредния проход, през който имах големи дилеми – да карам или да гледам. В крайна сметка направих и двете.

Тъй като избягвахме магистралата минахме през множество селца, което осезателно намали темпото ни, но поне се насладихме на красивите къщи и подредени дворове на фона на издигащите се зад тях планини. Малко след градчето Fügen  се отклонихме по високопланински път над долината Zillertal (Zillertaler Höhenstraße). Този панорамен път достига височина от 2020 метра, като пътят е еднолентов и доста натоварен. Все пак гледката от най-високата му част си заслужаваше, но спускането към долината определено беше предизвикателство за спирачките на моторите ни.

След това се отправихме кyм прохода Gerlos Pass (1628м), през който вече бяхме минавали по време на първото ни посещение в Алпите през 2019. Тогава ни валя дъжд и не успяхме да усетим прохода, а също така пропуснахме водопадa Krimml, който е впечатляващо природно зрелище - най-високият водопад в Австрия и пети по височина в света. Прекарахме там повече от час, а докато снимах водопада целия станах вир вода, което се оказа доста освежаващо, имайки предвид температурите от над 30 градуса.

След водопада се отправихме към прохода Filzen Saddle (1290м) - едно малко високоскоростно бижу, което минава през гордо издигащи се планински масиви. Един местен младеж реши да се състезава с мен и на няколко пъти разменихме позиции. Признавам, добре познаваше пътя и майсторски хлъзгаше задната гума на мотора си в някой от завоите.

Беше късен следобед, но тъй като и двамата с Боби бяхме гладни решихме да направим ранна вечеря в градчето Bischofshofen, тъй като тази вечер щяхме да нощуваме в планината на километри над градчето, а и на двамата не ни се караше повече. След като хапнахме, се придвижихме до хотелчето, от чиято тераса изпратихме залязващото слънце.

Ден 8: Bischofshofen, A – - Sölk Pass, A - Turracher Höhe Pass, A – Wurzenpaß, A/SLO - Vršič Pass, SLO – Bovec, SLO – Kobarid, SLO (327км/6,5ч)

След седмица опаковане и разопаковане на багажа така се бяхме специализирали, че успявахме буквално за 15 минути да съберем всичко и да сме готови за път. Така се случи и тази сутрин.

След кратко объркване от страна на навигацията, която ни изкара на магистралата и се наложи да слезем на първата отбивка и да се върнем обратно, поехме по шосе 99. Въпросното шосе е много приятно, с плавни завои, следващи коритото на река, чието име не разбрах.

След малко повече от 60 километра се отклонихме към първия от проходите за деня - Sölk Pass (1788м). Проходът не е много популярен, но този факт го прави дори по-привлекателен, защото движението е изключително слабо. Трябва обаче да се има предвид, че има участъци с не толкова добра настилка, както и много крави, които кротко си пасат покрай пътя или просто се разхождат по платното. Бих казал, че всичко това е незначително, имайки предвид положителните страни.

Неусетно и някак естествено се отправихме към следващия проход за деня - Turracher Höhe Pass (1795м). Езерото на  върха на прохода разделя две от австрийките провинции - Styria и Carinthia. Относно прохода не мога да кажа нищо повече освен “поредният прекрасен проход в Алпите”.

По пътя минахме покрай едно от най-големите езера в Carinthia (Ossiacher See), а през Wurzenpaß (1073м), напуснахме Австрия и влязохме в Словения. Отправихме се към Vršič Pass (1611м), който се намира в Юлийските Алпи и е най-високият проход там. Шосето към върха е с павета на почти всички завои, което в комбинация с пропаданията изобщо не е приятно особено за преминаване с мотор (или поне с моя). Иначе гледките от върха определено си заслужават.

В ниската част пътят следваше река Soča, чиято вода има уникален тюркоазено-изумруден цвят, благодарение на варовиковите скали и чистотата си. След градчето Kobarid се отклонихме към едно селце, което беше буквално на 500 метра от италианската граница и където прекарахме нощта.

Ден 9: Kobarid, SLO - - Rijeka, HR - Senj, HR - Vratnik pass, HR – Željava Air Base, HR – Korenica, HR (374км/6ч)

На следващата сутрин установихме, че синьото небе беше покрито от черни облаци и явно щеше да вали. Това ни амбицира да се приготвим още по-експедитивно.

Предната вечер направихме няколко промени в маршрута и поехме през Италия, вместо обратно през Словения. Оказа се добро решение, защото още от самото потегляне дъждът започна да ни преследва, а назад към Словения определено валеше доста. Пътят през Италия започна със стръмно спускане и неравен асфалт и започнах да си задавам въпроса “дали трябваше да променяме маршрута”. За наш късмет отговорът на този въпрос дойде бързо, когато се спуснахме в ниското – типични стари италиански селца, множество винарни и лозови поля. Е, имаше и малко дъжд, но пред нас на хоризонта се виждаше слънце и единственото, което направихме е да натиснем газта още малко, за да избягаме.

Словенската част я преминахме транзит и се отправихме към Rijeka (Хърватия) като идеята беше да видим морето, да покараме малко по Ядранската магистрала до Senj (Хърватия) и оттам да се отклоним към следващата ни точка. За пореден път и с леко разочарование се убедих, че Ядранската магистрала с всяка година става все по-натоварена и не става за каране. Добре че беше морето и страхотните гледки към морската шир.

Спряхме за кратка почивка в Senj, след което се отправихме към прохода Vratnik (700м), който се издига на почти 700 метра надморска височина. Комбинацията от промяна на височината, технични завои, чудесна пътна настилка и планински пейзажи го прави чудесен избор за каране на мотор.

След прохода се насочихме към изоставената въздушна база Željava, разположена на границата между Хърватия и Босна и Херцеговина под планината Gola Plješevica. Тя е била най-голямата военна авиобаза с подземен хангар в бившата република Югославия. Любопитен факт е, че базата е проектирана и построена, за да издържи директно попадение от 20-килотонова ядрена бомба, еквивалентна на тази, хвърлена над Нагасаки. Прекарахме там известно време, разглеждайки бункера и един изоставен самолет, който е превърнат в туристическа атракция. Направихме някоя друга снимка и се отправихме към последната точка за деня – селцето Korenica.

Ден 10: Korenica, HR – Sveti Jure, HR – Makarska, HR - (355км/5,5ч)

Този ден имахме една единствена цел – природният парк Biokovo и връх Sveti Jure (1762м). Жегата също не беше за пренебрегване, затова се качихме на магистралата и за по-малко от три часа бяхме обратно на морето в град Makarska. Квартирата ни беше свободна, затова минахме оттам, оставихме почти всичкия багаж, който носехме и се тръгнахме към природният парк Biokovo. Купихме си билети (€ 15.00) и се отправихме към върха. Пътят в по-голямата си част е еднолентов и затова има пропускателен режим за колите, но за наше щастие не и за моторите. Настилката е неравна, с доста пясък и камъчета на места, и затова се минава доста бавно предвид моя мотор, ако не искаш да изгубиш някоя пломба или част от мотора си. Гледките за сметка на това са зашеметяващи, особено на спускане, когато се вижда Макарската Ривиера и околните острови. Близо до върха се намира параклис Свети Георги, а на самия връх и телевизионна кула, което технически прави самия връх най-високата точка в страната.

На слизане спряхме на известната площадка “Skywalk Biokovo” (височина от 1228 метра). Подът на пътеката е изграден изцяло от стъкло. Площадката предлага зашеметяваща гледка, а прозрачната стъклена пътека над ръба на скалата, предлага гледка от птичи поглед към скалистия ръб на планината Биоково. Имах известни колебания преди да стъпя на стъклото, но след първите няколко крачки всичко си дойде на мястото.  

Слънцето напичаше яко и вече искахме да свалим мото-облеклото и да оставим моторите. Затова бързо се спуснахме обратно към квартирата, метнахме по една тениска, бански и джапанки и се отправихме към плажа. Бях леко разочарован от броя на плажуващите – бяха толкова много, че трудно намерих път до морето. Все пак успях и се метнах във водите на Адриатическо море. Не знам колко време съм седял във водата, но след това с Боби намерихме един кей, където пихме по бира и почти изпратихме слънцето да спи.

Ден 11: Makarska, HR – Mostar, BIH – Sarajevo, BIH – Kremna, SRB (351км/7ч)

Станахме рано сутринта и се разходихме до близката пекарна, където закусихме и пихме  кафе. Слънцето започна да напича, затова се оправихме бързо и яхнахме моторите. Хванахме магистралата, за да може бързо да се придвижим до град Mostar в Босна и Херцеговина. Не след дълго бяхме там. И двамата бяхме ходили там преди няколко години, но идеята беше да се разнообразим малко и да пием кафе под стария мост.

Емблематичният “Stari Most” над река Neretva е бил разрушен по време на гражданската война през 1993 година. Възстановен е напълно през 2004 година с общите усилия на UNESCO и двете общности (мюсюлмани и християни), което превръща моста в символ на мира и съжителството на различните култури.

Докато се наслаждавахме на кафето и гледката към моста, ни хрумна друга идея. Първоначално маршрутът за деня включваше Mostar, след това Sarajevo и оттам към Сърбия. Тъй като вече бяхме минавали по този маршрут, решихме да сменим тактиката и да минем през природният парк “Sutjeska”, който се намира близко до границата на Босна и Херцеговина с Черна гора. Дали решението ни беше добро – и да и не. “Да”, защото по пътя видяхме прекрасни гледки и “Не”, защото голяма част от пътя напомняше на родео и трябваше да карам мотора си прав, което не е най-удобната стойка за спорт-турист.

По пътя се отбихме до “Lebršnik vidikovac” – място, от което имаше страхотна гледка към  един от най-високите върхове в страната – Volujak (2336м).

Така, след множество усмивки, навигация, която се опитваше да ни прекара по черен път и каране тип “родео” достигнахме до тунелите преди сръбската граница. Предния път, когато минахме от там през 2018 година тунелите не бяха осветени и ни валя такъв дъжд, че въпреки дъждобраните нямаше сухо място по нас, а ботушите ни бяха пълни с вода. Слава Богу този път не ни валя, а някой от тунелите вече имат слабо осветление.

Прекосихме границата на Сърбия и се насочихме към Kremna – малко селце, разположено близо до планините Тара и Златибор, където щяхме да прекараме нощта. След известно лутане и малко помощ от местните, успяхме да намерим къщата за гости, преоблякохме се и се насочихме към центъра на селото, където имаше два магазина и заведение. Тук се сблъскахме с действителността – не приемат карти никъде, само сръбски динари. Бяхме на път да се откажем, когато човека от местната кръчма ни спря и каза, че ще приеме евро. Е, хапнахме чевапи и пихме бира. На тръгване нещо не се разбрахме с курса евро/динар и поспорихме по “балкански’, но какво да се прави...

 

Ден 12: Kremna, SRB – Sofia (431км/6ч)

Събудихме се рано, но този път нямаше за къде да бързаме. Предстояха скучни часове, които щяхме да прекараме на магистралата на път за къщи. Домакините ни бяха приготвили чудесна закуска от домашни яйца, кисело мляко и сирене, които ми припомниха детството и времето, когато баба взимаше всички тези продукти от съседите на село. Освен това ни направиха кафе на джезве, което в комбинация на царящата тишина наоколо допълнително забави потеглянето ни.

Така лека-полека прибрахме багажа и яхнахме моторите. Благодарение на жегата от близо 38 градуса, в следващите часове прекарани на магистралата бяхме като в гигантска фурна и почти се “сготвихме”.

На сръбско-българската граница се беше заформила колона, която небрежно заобиколихме и влязохме в България. Последва задължителната спирка на бензиностанцията и традиционната снимка, която отбеляза края на това пътешествие.

Ако трябва да обобщя изминалото приключение с няколко думи, бих казал“4360 километра щастие”.