Мото пътешествие – Гърция 2 – 9 дни, 2600 км
Отворих картата и не отне много време да реша, че е време да „отлетя“ на юг, защото имаше доста места, които имах желание да видя, но не остана време при предишното ни пътешествие в съседна Гърция. За това пътуване се събра цялата групичка - моя милост, Надето (Honda CBR650F) и Боби (Suzuki GSR600). Имаше идея да тръгнем в началото на юни, но не успяхме и потеглихме в края на месеца. Прогнозата за времето беше по-скоро като за Египет, а не за Балканите, но няма да се оплаквам – по-добре жега, отколкото дъжд.
Маршрутът беше разделен на две части – морска и планинска, като имахме един почивен ден на морето и един в планината.
Вече сме натрупали доста опит в приготовленията, така че багажът, застраховките и валутата отнеха по-малко от половин ден. Дойде денят и потеглихме…
Ден 1 – София – Проход „Предела“ - Гоце Делчев - Горно Спанчево (проход „Попови ливади“) - Epanomi, GR (410км/6ч)
Натоварихме куфарите, облякохме дрехите и газ. Решихме да се наслаждаваме на пътуването и колкото е възможно да не използваме магистрали. Хванахме стария път за Благоевград и така през Симитли достигнахме до прохода „Предела“. За наше щастие нямаше тежък трафик. Моторът започна да мърка, а аз изпитвах огромна наслада от добре познатите завои и хубавата настилка. Не след дълго бяхме в Добринище, където направихме обедна почивка.
След това продължихме напред към Гоце Делчев, а от там поехме към прохода „Попови ливади“ (1424м), който започва малко след Гоце Делчев и завършва преди село Горно Спанчево. Изкачването до най-високата му точка е доста приятно и позволява да се насладите на разнообразните завои и дори да натиснете газта малко по-смело. Малко след най-високата точка на прохода се намира лобното място на Яне Сандански. Естествено, човек трябва да си е „написал домашното“ предварително, защото иначе няма да види паметника.
Следва спускането от западната страна на прохода, за което, за съжаление, не мога да кажа същите суперлативи - има доста пясък, камъни и други неприятни изненади.
Преминахме през Кулата, яхнахме магистралата и не след дълго достигнахме до крайната точка – къмпинг, намиращ се малко след градчето Епаноми. Там останахме две нощи, започвайки нестандартно нашето пътешествие с почивка на море. Настанихме се, а денят приключи с вкусна гръцка вечеря, докато морския бриз нежно подухваше.
Този ден се отдадохме на плаж и разходка по брега на природния парк „Tsairi“, като преминахме покрай потънал кораб (Shipwreck Epanomi), който е оставен като туристическа атракция.
Тези две нощи спахме (или поне някой от нас) в тенти (кръгли палатки с мебели), което беше интересно. И наистина, щеше да е прекрасно, ако не бяха гугутките, които не спряха да гукат цяла нощ.
Ден 3 – Epanomi - Leptokarya Serpentine Road – Kallipefki - Glifa (350км/6,5ч)
С Боби станахме рано и посрещнахме изгрева (беше 1 юли, July Morning, все пак). Закусихме, натоварихме багажа по моторите и по най-бързия начин се качихме на магистралата, за да достигнем до интересната част от деня – серпентините над градчето Leptokarya (Leptokarya Serpentine Road). Пътят започва малко над въпросното градче и чрез 30 фиби за кратко разстояние се издига на около 1000 метра над морското равнище. Асфалтът беше в много добро състояние, а гледките към Егейско море бяха невероятни.
След това продължихме през Kallipefki, след което с множество серпентини и красиви гледки, пътят се спуска към селцето Gonnoi.
Тук е време да направя лирично отклонение и да спомена навигацията. Не знам защо, но въпреки миналогодишният провал с GPS-a, който спря да работи, упорито реших да пробвам с друг GPS (Garmin) – повече никога! Благодарение на навигацията се губихме, минахме през полета, черни пътища и пропуснахме точка от маршрута…много зле! Смея да твърдя, че Google Maps са в пъти по-напред, въпреки някой недостатъци.
Обратно към маршрута за деня. Жегата в ниското беше непоносима, а навигацията ни прекарваше през някакви села и паланки, където карахме с 50км/ч. Така след доста лутане и спиране за корекции най-накрая се насочихме по правилния маршрут. Уви, при едно от спиранията съм облякъл якето с някаква летяща гад и отнесох три ухапвания по гърба, докато успея да спра и съблека якето. Какво да се прави – рискове на „професията“.
Най-сетне достигнахме до крайната точка за деня – градчето Glifa. Хвърлихме багажа и следващия час и половина прекарахме в приятно хладната вода на Егейско море – лагуна, която прилича повече на езеро, отколкото на море. Последва вечеря, комбинирана с разходка по крайбрежието.
Ден 4 – Glifa – Agiokampos – Steni Dirfyos (Steni Dirfyos Pass) - Kymi, GR – Mourteri (207км/5ч)
На следващата сутрин хванахме ферибота от Glifa, който ни откара до селцето Agiokampos на остров Евиа. При предишното ни пътешествие в Гърция стигнахме много близо до остров Евия, чиято площ на половина бе обхваната от огромни пожари и редица европейски държави се бяха включили в потушаването на невижданото бедствие. Честно казано, не бях мислил по темата и смятах, че всичко е отдавна забравено. Уви, обаче, когато стъпихме на острова и се насочихме на юг се оказахме по средата на огромни овъглени горски масиви, които ни заобикаляха като лунен пейзаж в следващите 40 километра чак до селцето Agia Anna. През цялото време имах чувството, че се движа в горско гробище – нещо, което не може да се опише с думи. Нямах нито сили, нито желание да правя снимки…
Зеленината по-нататък се завърна, а заедно с нея се насладихме на изключително приятен път, който криволичеше и ни достави страхотно удоволствие. Между Agios и Drosia започнаха серпентини, а в комбинация с хубавия асфалт направо ни приканваха да караме по-бързо. По пътя спряхме за почивка и докато Надето и Боби пиеха кафе и почиваха, аз разтоварих багажа и минах въпросният път още веднъж – луд за връзване!
Не след дълго се насочихме към прохода Стени Дрифи (Steni Dirfyos pass, 1000м), който предлага наслада във всяко едно отношение – перфектна пътна настилка, разнообразни завои и панорамни гледки без край.
Оттам се насочихме към градчето Kymi, преминавайки през прохода Kymi Pass (680 м). Бих казал, че гледките определено си заслужават, но половината от трасето става само за возене, не и за каране.
Бяхме си запазили нощувка на брега на морето в едно селце (Mourteri), което уж беше близо до Kymi, но не и с обиколките. Естествено навигацията се опита да ни прекара през множество черни пътища, въпреки, че изрично ги бях забранил. Черешката на тортата беше един местен моторист, който видя, че отчаяно се опитваме да разберем накъде да продължим, спря до нас и като разбра къде искаме да отидем ми посочи неговото ендуро и ми каза на гръцки жестономично: „С моя мотор може, с твоя не!“. След около час лутане по всякакви пътища пристигнахме на въпросното място, но бяхме толкова пребити, че никой от нас не пожела да отиде на плаж.
След около час почивка и освежаващи душове, тръгнахме да търсим място, където да вечеряме. След консултация с домакина ни се отправихме към възможно най-далечната кръчма (над 2км в посока). Ходехме, чудо! След цял ден седене, отново ходехме…
Ден 5 – Mourteri - Steni Dirfyos - Amfikleia – Arachova (Parnassus Pass) - Nafpaktos, GR – Petrochori (390км/7ч)
Първоначалният план беше да се върнем обратно през Steni Dirfyos, но вчерашното „лазене“ по пътя ни дойде повече и решихме да караме направо към градчето Халкида (Chalcis). Определено беше добро решение с оглед на това, че имахме да минем доста километри. Пък и по-голямата част на пътя минава по крайбрежието, където се насладихме на плавни завои и хубави гледки. Напуснахме острова през красив въжен мост и се отправихме към „Ritsona Hillclimb“ – трасе, където се провеждат състезания с автомобили. Минаването по него определено си беше тръпка, подсилена от факта, че трасето беше подготвено за състезание (с наредени гуми и бали по завоите), което явно щеше да се проведе идните дни.
Следващите около 80 километра бяха скучни с доста трафик на места, но нямаше как, трябваше да ги преминем, за да се доберем до Amfikleia, откъдето да се оправим към прохода Parnassus (1819 м).
В едно от селцата точно в подножието на планината Parnassus спряхме да починем в едно мото-кафе. Оказа се попадение в десетката – собственикът ни се зарадва много и специално ни премести една маса под най-плътната сянка на поляната. Донесе ни голяма кана студена вода с лед, за да можем да се разхладим и да си починем като хората. Показа ни неговия мотор – страхотно ретро Moto Guzzi от 50-те години, което се оказа в движение и човекът сподели, че го кара по изложения, както и на обиколки с други ретро мотори. Отпочинахме доволно и продължихме напред.
Както казват мъдрите хора – „дотук добре!“. Нещата, обаче, рязко се промениха и жаркото слънце беше заменено от черни облаци, които започнаха да прииждат отвсякъде. Започнаха да капят едри капки. Беше ясно – ще вали! Спряхме, облякохме дъждобраните, сложих защитно покритие на GPS-a (а може би не трябваше!) и продължихме напред. Че се изсипа – изсипа се! Но и навигацията такъв номер ми скрои, че по-късно като разбрах, ми идваше да я изхвърля. Вали си дъждът, ние си караме, следвам навигацията и не знам как е станало, но в даден момент е сменила маршрута и ни прекара по съвсем различен път, като пропуснахме Parnassus Pass. Когато осъзнах това, обаче, бяхме се отдалечили с около 60 километра и щяха да са ни необходими поне още два часа, за да се върнем и преминем през въпросния проход. Имайки предвид, че ни оставаха доста километри, а и в планината все още бушуваше буря с голямо разочарование взех решението да продължим напред.
Утешавах се, че сме избягали от бурята и че пред нас следваше доста красив и бърз път от грачето Itea по крайбрежието до град Nafpaktos. Уви, въпреки че времето беше слънчево и пътят чудесен и тази моя утеха отлетя (или по-скоро я отвя вяртъра), защото духаше доста бурен вятър от към морето и поради постоянните пориви на моменти трудно се караше с повече от 60км/ч.
В един момент спряхме и решихме да предприемем друга тактика. Увеличихме дневния маршрут с още 50 километра и запазихме нощувка на брега на езерото Trichonida. От една страна щеше да ни скъси прехода за следващия ден, а от друга, да видим друго красиво кътче от Гърция. И ето, късметът се усмихна, вятърът изчезна, а ние пристигнахме на брега на езерото малко преди залез слънце. Уникално и спокойно място! Останалото ще си остане между нас, вкусната вечеря и залезът на жаркото слънце, което се скри зад хоризонта…
Ден 6 – Petrochori - EO Agriniou Thermou – Prousos Pass - Karpenissi - Ag. Triada (Velouchi Pass) - Karpenissi – Kalentzi (https://rodami.gr/) (345км/7ч)
Следващият ден ни посрещна с усмивка. Закусихме, яхнахме моторите и поехме напред. Криволичейки по тесните улички сгушени в хълмовете, се наслаждавахме от високо на красивото езеро. Навигацията от своя страна се опитваше да ни прекара по всевъзможни черни пътища и веднъж почти успя. Този път се усетих навреме и се върнахме само 300 метра.
Малко след Agriniou Thermou започнахме да се изкачваме все по-високо към прохода Prousos Pass (1440м). Комбинацията от красиви панорамни гледки и свежестта на планината бързо приповдигна духа ни. Спряхме на най-високата точка, за да се насладим на умопомрачителните гледки. Дори видяхме автомобил, който беше паднал по склона и лежеше там някъде долу в дерето по таван.
Голяма част от пътната настилка на спускане е подменена, но наклонът и широчината на пътя позволяват единствено да се возите, което от своя страна пък се компенсира с прекрасните гледки. Малко след селцето Prousos се намира манастирът „Prousos“, който е построен върху огромна скала и изключително много наподобява манастирите в Метеора.
Почти до град Karpenissi пътят следва реката Karpenissiotis, като повечето завои са плавни и приятни за каране. На едно място даже имаше мини ждрело (обозначено в Google като „Kleidi Spot“), подобно на Триградското.
Преминахме през градчето Karpenissi и с голямо вълнение се отправихме към прохода Velouchi Pass (1820m). Изкачването до ски зоната е спиращо дъха – чудесен асфалт, бързи завои с голяма видимост, нулев трафик и зашеметяващи гледки. Климатичните условия на върха при ски зоната драстично се промениха. За пръв път, откакто бяхме в Гърция ми стана студено. Постояхме малко на върха, за да се полюбуваме на гледката, но черните облаци и студеният вятър ни подканиха да продължим. Преминахме през тунела и започнахме да спускаме към селцето Agia Triada. Уви, обаче колкото повече слизахме надолу, толкова по-негостоприемно ставаше времето. Срещу нас се носеше буря, а вятърът ставаше все по-силен. Спряхме и решихме, че ще си спестим влизането в окото на бурята и обърнахме. Големи капки закапаха и ни принудиха бързо да се придвижим до тунела. На излизане от тунела Боби беше спрял, за да облече дъждобрана. Направих му знак, че няма смисъл и продължихме обратно към Karpenissi. С малко късмет и здраво каране оставихме прииждащия дъжд зад гърба си.
Заредихме гориво и поехме към селцето Kalesmeno. Трасето се оказа разкошно, с разнообразни завои и хубава настилка. Все още ме държеше тръпката от качването до ски зоната и слизането обратно и настъпих здраво. Преминахме през няколко моста – два от които (Megdova Bridge и Tatarna Bridge) определено хващаха окото. Посредством моста Tatarna прекосихме най-големия язовир в Гърция (Kremasta Dam), чийто води имат уникален син цвят.
През останалата част от маршрута бурята беше по петите ни и бих казал, че поставихме личен рекорд по слагане и махане на дъждобрани, тъй като се движехме по периферията на настъпващите облаци.
Тъкмо решихме, че сме се измъкнали и приближихме планината Tzoumerka, където дъждът ни посрещна. Какво да се прави, облякохме за пореден път дъждобраните, но този път вече имаше защо. Така бавно и славно пристигнахме до крайната точка за деня – селцето Kalentzi.
По време на предишната ни обиколка в Гърция през 2021 открихме това място и си бяхме обещали някой ден да се върнем обратно – ето, че това се случи!
Не бяхме хапвали нищо от сутринта, свалихме мото одеждите и с бърза крачка се запътихме към познатата таверна, където също добре познатата ни собственичка ни нагости с вкусна храна. Така завърши този дълъг и изпълнен с емоции ден…
На следващия ден нямаше и помен от облаците, които преди бяха покрили небето. Любезният ни домакин ни спретна вкусна закуска и като разбра, че нямаме планове извади две карти и започна да пише по тях, като ни предлагаше различни варианти. Тъй като искахме денят да е лежерен, решихме да започнем с разходка до реката Arachthos и водопада Klifkis. Благодарение на препоръките на нашия домакин видяхме един от изворите, които се вливат в реката. Беше доста интересно, защото изворът се намираше в малка пещера, в която влязохме, промушвайки се лазейки през малка цепнатина в скалите и нагазихме в ледената вода на извора. След това се слязохме до реката, по която минаваха рафтинг групички и даже се изкъпахме (не само веднъж). Поседяхме малко при водопада, защото от ледените му води лъхаше страхотна прохлада. Беше като естествен климатик. Жегата вече беше непоносима и решихме да се приберем, притичвайки между сенките на дървета и храсти. Не мога да не отбележа, че домакинът ни дойде да ни прибере с колата, за да не ходим три километра по черният път към селото, за което сме много благодарни.
Изкарахме следобеда в мързел и миене на моторите, които бяха целите в кал след вчерашния дъжд. Сякаш нагласата ни беше да не правим нищо повече този ден, но аз отворих втората карта, която ни даде домакина ни. Едно от нещата, които беше оградил бе един стар каменен мост (Politsa). Нямаше как да пропусна, че за да се стигне до него трябваше да преминем през проходът Politsas Pass, а в непосредствена близост до него имаше страхотни серпентини (14 на брой), както и панорамна гледка от височина малко над 1000 метра.
Сърце не трае – скочихме на моторите и газ. Пътят над Kalentzi се оказа чудесен, с бързи завои, а проходът Politsas Pass – едно малко бижу. Каменния мост Politsa също беше много красив. Не можах обаче да схвана идеята защо новият бетонен мост, който е построен, за да минават колите е „залепен“ на около десет метра от каменния. Странно решение!
Та, седим си на моста, а Боби гледа нагоре и мисли на глас: „Къде е тази панорамна гледка, та ние сме до реката?…“. Е, бях пропуснал да му кажа за серпентините след моста…
Изкачването беше жестоко! От 300 метра надморска височина с помощта на фибите за по-малко от осем километра се изкачихме до приблизително 1000 метра. А гледката отгоре спираше дъха. Бяхме над всичко – виждахме острите върхове на заобикалящите ни склонове. Пак по препоръка на домакина ни трябваше да се качим до каменната църква Свети Никола (Αγίου Νικολάου), която е построена на най-високото място в района и от нея гледката е на 360 градуса. Запътихме се натам, но се оказа, че последните 500 метра са черен път и не беше вариант да продължим с моторите, нито пеша с мото-ботушите и се отказахме. Само мога да си представя какво би било човек да гледа залеза от там.
Яхнахме моторите и тръгнахме на обратно. Пристигнахме почти по залез. Беше време за вечеря и активна почивка преди утрешния маршрут.
Този ден ни чакаше сравнително дълъг преход, затова решихме малко да ускорим нещата и хванахме магистралата до град Metsovo. Маршрутът до ски зоната Vasilitsa (Vassilitsa Pass, 1770м) се оказа изключително приятен и освен нулевия трафик и красивите гледки, позволяваше по-висока скорост, което правеше удоволствието пълно. Може да се смеете, но не успяхме да спрем на самия връх на ски зоната, защото ни подгониха едни кучета, приличащи на коне и трябваше да се спасяваме. За съжаление пътната настилка се промени на спускането от ски зоната към селцето Distrato - пътят стана по-тесен, в по-лошо състояние и с доста пясък и камъчета по платното. Е, намалихме значително скоростта, но пък за сметка на това имахме възможността да се наслаждаваме на заобикалящите ни гледки.
Нещата закратко се промениха в положителна посока, когато достигнахме до прохода Distrato Pass (1200м), който започна ударно с няколко екстремни фиби, преодолявайки немалка височина за кратко време. Няколко километра по-късно обаче сърцето ми спря…склонът пред нас го нямаше. О, дежа-вю! На предишното ни пътешествие в Гърция имахме същата ситуация и се наложи да се изкачваме по черен път, който току що бе отворен. Сега нещата бяха същите, но с разликата, че сега трябваше да се спускаме надолу по трошляк. Помълчахме малко, после Надето с ококорени очи каза: „Абсурд, връщаме се!“. Може би това би било най-разумното, но в случая неприложимо с оглед на това накъде бяхме тръгнали. И така, решихме да се пробваме. Аз потеглих по валирания трошляк и отначало даже се почувствах сигурен. Това естествено беше закратко, защото с увеличаването на наклона основата омекна и предната гума започна неконтролируемо да се носи наляво-надясно. Вече усещах как ще падна и в отчаянието си скочих на задната спирачка. Моторът поднесе, но някак успя да го направи в правилната посока и закова на място. Бях стъпил с двата крака на земята, хванал здраво предната спирачка, а предната гума беше затънала до джанта в меката основа. Ами сега! Постоях така закратко, за да се успокоя и да преценя какво да правя. През това време Боби мина покрай мен, влачейки задната си гума, и успешно се спусна до долу. Намирах се по средата на участъка и не можех да направя нищо друго освен да продължа. Пуснах предната спирачка, размърдах кормилото и лека-полека свалих мотора успешно. Отпразнувахме успеха с няколко глътки вода и продължихме.
Следващите около 20 километра преминахме изключително мъчително, защото пътят беше неравен, с дупки и пясък. Дори за гледката нищо не мога да кажа, поради факта, че погледът ми бе вперен в шосето пред мен. Най-накрая стигнахме до град Konitsa и нямах търпение да сляза от мотора. Насочихме се към центъра, където си харесахме една сладкарница под дебела сянка. Спряхме моторите пред заведението и бързо махнахме екипировката. Възстановихме част от силите с фрапе, кадаиф и вода. Настроихме навигацията и бяхме готови да продължим, когато до нас спря една кола с двама полицаи и други двама униформени – трима мъже и една жена. Леко изтръпнах, защото когато спряхме пред сладкарницата видях, че има знак „Забранено паркирането“, но нямах сили да обикалям повече. Униформените слязоха от колата и преминаха покрай нас. Тъкмо си помислих, че ни се е разминало, когато дамата с униформа приближи, погледна номера на мотора ми и попита: „Ваш ли е мотора?“. Отговорих положително, като очаквах да последва разправия, писане на глоби или нещо подобно. Вместо това дамата ме изненада с бурна радостна реакция, като се оказа, че работи и живее в България като граничен полицай. Запознахме се с Катя, направихме си селфи, разменихме координати и продължихме напред.
По план трябваше да се отбием до прохода Samarina Pass (1752м), който беше наблизо, но вече нямахме сили и решихме да го пропуснем. Вместо това поехме по поречието на река Sarantaporos и се насочихме към прохода Kotili Pass (1510 м). Проходът е изключително приятен, с добра настилка и завои, които позволяват вземането им с по-висока скорост. На една от фибите има беседка с табела на прохода, от която се разкрива прекрасна гледка. Последва спускане, което не изпъква с нищо особено, но пък и в същото време не натоварва излишно, което спомогна до бързото ни придвижване до крайната точка за деня – град Kastoria. Кокетното градче се намира на брега на езерото Orestiada (или Kastoria) и определено има какво да се види там.
Настанихме се в хотела и избрахме възможно най-далечната таверна, която ни препоръчаха от хотела, за да се раздвижим. Решението ни се оказа добро, защото освен, че се разходихме получихме и вкусна вечеря. На връщане пък попаднахме на сбирка на ретро автомобили, които ни върнаха много назад във времето.
Уморени, но доволни от приключенията през изминалия ден се прибрахме в хотела и заспахме бързо.
Ден 9 – Kastoria - Serres - Гоце Делчев - София (563км/7,5ч)
Утрото дойде, но на никой не му се ставаше от леглото. Не бързахме, защото знаехме, че пътешествието приключва и предстои прибиране към къщи. Насладихме се на закуската, и решихме да се разходим до Драконовата пещера (Dragon's Cave). По пътя срещнахме въпросните ретро автомобили, които правеха парадна обиколка на града. Спряхме да ги изгледаме и да им помахаме, а те забелязвайки радостта и интереса ни, връщаха поздрав с клаксоните.
Пещерата на Дракона се оказа изключителна. Дължината й е около 300 метра и е изпълнена с множество сталактити, сталагмити, сталактони, драперии, както и няколко езера, през които се преминава с помощта на плаващи мостчета. Освен това пещерата е оборудвана с аудио система и предлага възможността да чуете нейната история, докато разглеждате (вкл. на български език).
Излязохме, след което обиколихме полуостровчето, наслаждавайки се на гледките към езерото и минахме покрай известния манастир Panagias Mavriotissis, който има типична българска архитектура.
Колкото и да отлагахме трябваше да потегляме, защото беше почти обяд, а лъчите на жаркото слънце минаваха през дрехите. Скочихме на магистралата и поехме. Въздухът беше толкова горещ и имах усещането, че карам срещу отворена фурна. По някое време се добрахме до разклона за Serres и дружно решихме, че е време да се разкараме от тази скучна магистрала. Отправихме се към Serres, а оттам поехме към прохода Vrontou Pass (1000м) в планината Vrontous (или както е известна на български - Шарлия). Много приятен проход, който случайно открих преди няколко години, опитвайки се да стигна до Serres без навигация и телефон.
Преминахме през ГКПП Илинден, заредихме гориво в Гоце Делчев и продължихме напред към Банско и прохода „Предела“. Добре познатият път и свежестта на планината ни подкани да натиснем газта и не след дълго бяхме в Симитли. Спряхме за кратка почивка и стиснахме ръце да продължим към София по стария път, а не по магистралата.
Разбира се, направихме традиционната снимка, а залязващото слънце отбеляза както края на деня, така и края на това пътешествие.
