Мото пътешествие - Румъния - Словакия (6 дни / 2950 км)
Бяха изминали около две седмици от последното ми мото-пътешествие, когато един мото-приятел (Косьо) писа в чат групата ни, че си търси компания за пътуване извън България. Отначало отговорих, че бих се включил в нещо по-кратко. Лека полека обаче първоначалният план да отскочим до Румъния прерасна в обиколка на Татрите. Скалъпих набързо един маршрут, който първоначално харесахме, но в последствие променихме многократно. Предната ми гума и накладки бяха на финала и се наложи бързо да ги сменя, защото ни чакаха около 3000 км.
Така след експедитивна подготовка бяхме готови за път - моя милост (Honda CBR650F) и Косьо (Suzuki GSX650F).
Ден 1 – Sofia, BG – Rânca, RO - Petrești, RO (502км/9ч)
Денят започна със закъснение и забравен телефон от моя страна и съответно стартирахме час и половина по-късно от предвиденото. Припомних си защо не бях минавал скоро по така наречената „магистрала“ Хемус, след което продължихме към Оряхово, където имахме супер комична ситуация. На входа на града посочвам на Косьо една бензиностанция, но той ми направи знак, че има друга по-натам и продължихме, следвайки табелите „ферибот“. Караме си ние и след около 20 километра стигаме до друга табела „Оряхово“. На първата бензиностанция се бяха наредили няколко ТИР-а и решихме да търсим следваща. Голям смях падна като се оказахме на същата бензиностанция, която подминахме преди въпросните 20 километра. Оказа се, че табелите „ферибот“ са били заради камионите, защото няма как да минат през центъра на града.
След около час и половина чакане дойде ферибота, натоварихме се, поехме славно през река Дунав и след около още половин час стъпихме на румънска земя. Последва бърз граничен контрол и нетолкова бързо придвижване през безкрайните румънски селца. Слънцето напече здраво и следобед температурите достигнаха 42 градуса, което не помогна на темпото, защото се налагаше често да спираме за вода и други течности.
На поредната спирка погледнах предполагаемия час на пристигане в пансиона, където бях запазил нощувка и с притеснение установих, че ще сме там два часа след крайния час за настаняване. Хванах телефона и звъннах, но никой не ми вдигна. Същата история се повтори и на следващата ни спирка. Реших да предприема друга тактика и да помоля служителка от бензиностанцията да звънне от румънския си номер, защото предположих, че не ми вдигат заради чуждия номер. Оказа се, че момичето не говори английски и включихме на помощ преводача на Гугъл. Оказах се прав, тя звънна, вдигнаха веднага и момичето предаде на домакините ни, че ще пристигнем късно.
Така с облекчение, че ще има къде да нощуваме продължихме към прохода „Трансалпина“ (DN67C), който в най-високата си част достига 2145 метра. С изкачването към върха, температурите започнаха да спадат, но не и настроението ни. За доброто преживяване помогна и фактът, че вече беше седем часа вечерта и ние бяхме от малкото, които все още се движеха по засукания път. Бяхме минали най-хубавата част, когато започна да се стъмва и последните километри преминахме на фарове.
Собственикът на пансиона ни посрещна с шотове местна ракия, след което ни изпрати в отсрещната кръчма. Избрах автентичен качамак и студена местна бира.
Ден 2 – Petrești, RO - Salina Turda, RO – Albac, RO - Oradea, RO (342км/6ч)
Оправихме багажа и поехме към солната мина „Турда“. Бях ходил там през 2017 година, но Косьо искаше да я разгледа, а аз нямах нищо против да я видя отново. Качихме се на магистралата и не след дълго бяхме там. Сравнявайки мястото преди и сега, мога смело да кажа, че румънците доста успешно са популяризирали въпросното място. Преди имаше един безплатен паркинг, а сега бяха поне два платени. Съответно и хората бяха в пъти повече, а бяхме отишли в делничен ден. С интерес си припомних историята на мината, както и нещата, които бях пропуснал при предишното посещение. Постояхме под земята известно време с идеята да се охладим, защото беше обед, а навън жегата беше непоносима.
Нямаше как, излязохме, защото ни чакаше път. Нямахме никакви планове за деня, освен да стигнем до град Орадеа (Oradea), който е почти на унгарската граница. Като усети жегата, Косьо поиска да хванем магистралата, но аз бях набелязал един път (№75), който минаваше през природния парк „Апусени“ (Parcul Natural Apuseni). Решението се оказа много добро, защото избягахме от високите температури, а пътят се оказа много приятен. Някъде по средата на парка спряхме в едно крайпътно заведение за почивка и късен обяд.
Доволни, нахранени и отпочинали продължихме към крайната точка за деня. Не бързахме за никъде и спирахме няколко пъти за снимки или просто ей-така. Последният участък от деня (Е79) беше доста приятен, защото позволяваше по-висока скорост, а настилката беше повече от перфектна.
Пристигнахме по залез слънце, настанихме се в квартирата, облякохме цивилните дрехи и излязохме да разгледаме центъра на градчето и да намерим нещо за хапване. Бяхме приятно изненадани от облика на града – чисто и подредено, красиви сгради и спокойствие, за което допринася огромната река (Crișul Repede), минаваща през града.
Ден 3 – Oradea, RO – Košice, SK – Spiš Castle, SK - Dedinky lake, SK – Vernár, SK - Vysoké Tatry, SK – Ždiar, SK - Łysa Polana, PL - Lopušná dolina, SK (510км/9ч)
Станах рано, взех си кафе и се разходих из центъра на града, наслаждавайки се на спокойствието, което цареше наоколо. Утринните лъчи на слънцето огряваха сградите и допринасяха за това да не ми се става от пейката, на която се бях настанил. Уви, нямаше как…пътят ни зовеше.
Заредихме гориво, пресякохме унгарската граница, купихме си винетки (12 евро за 10 дни) и газ. Качихме се на магистралата, защото Унгария не беше част от плана ни…просто трябваше да я прекосим.
След около два часа стъпихме на словашка земя. Предната вечер Косьо беше писал на неговия началник, който е словак, че ще ходим там и го помоли да сподели някоя друга идея. Човекът го взе присърце и изпрати списък от места, забележителности и пътища, които според него си заслужават. Така, докато си почивахме, начертахме следващата част от маршрута.
Насочихме се към замъка Спиш (Spišský hrad), който беше първата ни цел за деня. Времето като че ли чу оплакванията ни от жегата и реши да ни покаже и другата страна…заваля. Добрата новина беше, че спря точно, когато стигнахме до замъка (по-скоро руини от каменен замък). Построен е 12-и век на хълм, заемащ обширна територия. Поразгледахме го, докато не ни заболяха краката, яхнахме моторите и продължихме напред.
Навлязохме на територията на природен парк „Словашки рай“ (“Slovensky raj”). Преминахме покрай язовир „Palcmanská Masa“, който е един от най-големите водни резервоари на територията на Словакия и през селцето Вернар (Vernár), продължихме до градчето Високи Татри (Vysoké Tatry). Въпросното градче се намира в подножието на словашката част на Високите Татри и предлага различни начини човек да си почине сред природата – от пешеходен и велотуризъм до модерни спа хотели. Нямахме намерение да спираме там, но точно пред мен един човек си изпусна мотора на излизане от една пряка и спряхме да му помогнем. Оказа се, че сме спрели точно до една будка за хамбургери, та хапнахме и по един бургер. Междувременно Косьо се загледа в мотора ми е ме попита: „Какво ти е на задната гума?“. Отидох да проверя и ми омекнаха колената - на места беше достигнала и преминала маркерите за износване. Доста се учудих, защото преди да тръгна от България нямаше такива признаци. Нищо не можех да направя, така че махнах с ръка и продължихме напред.
Понеже все още беше късен следобед и времето позволяваше, решихме да отскочим до китното селце Зидар (Ždiar), а оттам и до местността „Łysa Polana“, която е малко след полската граница. По пътя имаше доста движение, както и ремонти и когато пресякохме полската граница вече наближаваше 18 часа. Трябваше да запазим място за спане и решихме да пробваме в полския курорт Закопане (Zakopane). Цените за нощувка, обаче, бяха извън бюджета ни и в крайна сметка се върнахме в Словакия, като запазихме стая в хижа, която се намира в местността „Лопушна долина“ (Lopušná dolina). Вкарах адреса в навигацията и потеглихме. Бяхме на около десет километра от крайната точка, когато заваля порой. Скрихме се под един мост, огледахме се и решихме, че е на облак и скоро ще премине. Докато чакахме дъждът да отмине, ме човъркаше особено чувство, че нещо не е наред. Отворих booking.com и какво да видя, настаняването е до 18 часа, а вече беше 19 часа. Звъннах на посочения телефон – греда! Жената отсреща не говори английски. Аз й казвам, че ще отидем до 10 минути, а тя само повтаря „НЕ“. По някакъв начин се разбрахме да си пишем през booking.com, където с помощта на онлайн преводач й написах, че сме там до 15 минути. Метнахме дъждобраните и газ. Нова изненада – адресът на хижата се оказа електроцентрала! Отново последва ровене из Гугъл, добре че там намерихме въпросната къща и не след дълго бяхме отпред. Оказа се, че в хижата не предлагат храна и съответно наоколо няма нищо, което да работи. Хвърлихме багажа в стаята и с моторите се върнахме обратно до близкото селце, където имаше отворена пицария.
Прибрахме се почти в полунощ и припаднахме в леглата.
Ден 4 – Lopušná dolina, SK – Liptovská Mara, SK – Zuberec, SK - Orava Castle, SK - Banská Bystrica, SK - Fiľakovo, SK (290км/4,5ч)
На следващата сутрин закусихме с останалата от вечерта пица и потеглихме. Проблемът със задната ми гума не ме оставяше на мира. Вечерта търсих дали няма налични мото-гуми в близкото градче (Poprad), но се оказа, че не държат нищо на склад. По пътя ни беше сравнително голям град (Liptovský Mikuláš), където видях, че има голяма сграда, на която пишеше, че предлагат всякакви гуми, включително и за мотори. Нямах късмет - оказа се, че и те не държат нищо на склад, но ме изпратиха да проверя в друг център за гуми. Там, историята се повтори и ме пратиха на място, където можело да има. Голям смях падна, когато се оказахме на първото място…махнах с ръка и продължихме.
Преминахме покрай язовир „Липтовска мара“ (Liptovská Mara) и се насочихме към популярно селце в западните Татри, наречено Зуберец (Zuberec). Качихме се до там, докъдето имаше път, порадвахме се на хубавите гледки и чистия планински въздух, след което решихме да направим почивка за обяд в самото селце.
Отпочинали, поехме към крепостта Орава (Oravský hrad), която се намира на върха на хълм и представлява реставриран замък – музей от 13-и век. Паркирахме моторите и с голям интерес обиколихме голяма част от замъка. Добро впечатление ми направи, че и в двата замъка, които посетихме, освен информационните табели, има и аудио пътеводители, чрез които лесно можеш да разбереш доста повече подробности на различни езици.
Този ден трябваше да преминем през прохода Čertovica pass (1242м), който се намира в ниските Татри, но поради тежкия трафик решихме да го пропуснем и вместо това да преминем през прохода Donovaly pass (900м). Натиснахме газта и не след дълго бяхме в град Банска Бистрица (Banská Bystrica). Имахме колебания къде да нощуваме и в крайна сметка запазихме едно хотелче в малко словашко градче (Fiľakovo), близо до унгарската граница. Последва поредната сага с местоположението на хотела, пак езикова бариера и жестономични обяснения, но в крайна сметка стигнахме до търсеното място. Да не си помислите, че сме пристигнали по светло… Неее!
Хвърлихме набързо багажа в стаята и отскочихме до може би единствения работещ ресторант, където след известни колебания от тяхна страна се съгласиха да ни нахранят. За пръв път усетих грубо и невъзпитано отношение към нас и ако имаше друг вариант, определено не бих останал там.
Хапнахме набързо и се прибрахме в стаята. Умората си каза своето и след като Косьо изби всички комари, скрили се по ъглите на стаята, заспахме блажено.
Ден 5 – Fiľakovo, SK – Arad, RO - Petrești, RO (543км/8,5ч)
Първоначалният план беше да прекосим Унгария и да стигнем в Хърватска, но бързо го променихме и се насочихме обратно към Румъния и прохода „Трансалпина“. С оглед на посоката, която бяхме поели този ден (град Арад в Румъния) се наложи да преминем през Унгария без магистрали, по нормалната пътна мрежа. О, каква скука! Едни безкрайни прави, след което достигаш знак „остър завой“, намаляваш, пътят съвсем леко завива, а след това следва все същата безкрайна права.
Изтощени от жегата и скучните пътища, най-сетне преминахме румънската граница. Трябваше ми известно време да убедя Косьо да продължим до Петрещи (Petrești), защото не искаше и да чуе за още каране. Е, успях и продължихме... Хубавото е, че след град Арад (Arad) се качихме на магистрала и отметнахме сравнително бързо останалите 220 километра.
Вечерта се настанихме в същият пансион, в който спахме първия ден от пътешествието ни и хапнахме румънски гозби в близкия ресторант.
Ден 6 – Petrești, RO - Rânca, RO - Novi Sip, SRB – Negotin, SRB – Bregovo, BG - Sofia, BG (581км/10ч)
Събудих се, развълнуван от факта, че отново ще минем през любимия ни проход, но навън нещата не изглеждаха розови. Небето бе покрито с черни облаци, а в далечината се чуваха гръмотевици. Събрахме багажа, метнахме се по моторите и потеглихме. Не след дълго заваля и се наложи да сложим дъждобраните. Ами каквото - такова! Дъждът ту се усилваше, ту намаляваше, но когато достигнахме язовира Оаса (Oașa Dam), времето се смили над нас и дъждът спря. Това много ни зарадва, спряхме да свалим дъждобраните и отпразнувахме като се почерпихме с известните мекици, които предлагат на стената на язовира.
Следващите двадесетина километра асфалтът на места беше мокър и карахме по-внимателно. Като по поръчка, при изкачването към Ранка (Rânca) всичко си дойде на мястото и вдигнахме темпото. В самата Ранка направихме кратка кафе пауза, след което продължихме с втората част от любимото трасе. Не отне много време и се оказахме обратно в ниското, сред безкрайния низ от румънски селца.
Междувременно разбрахме, че Дунав мост 2 е в ремонт и преминаването е затруднено. Затова решихме леко да променим маршрута, като преминем в Сърбия при селцето Нови Сип (Novi Sip) и се след това да прекосим българската граница при ГКПП Брегово. Както се казва: „До тук добре!“.
Всичко вървеше гладко, докато не се отклонихме от главния път. Освен, че имаше изненадващи неравност и дупки по пътя, в даден момент двете платната преминаха в едно. И така карахме през села и паланки, докато асфалтът свърши… Няма го, изоран до почва! Слязохме от моторите, проверихме навигацията – пред нас още поне 20 километра по този път. Свалих якето и се закатерих по баира да видя, докъде е този ремонт. След известно количество пот, достигнах до най-високата точка и седнах. Докъдето ми стигаше погледът, беше все такова. Нямаше как, обърнахме моторите и обратно към главното шосе.
Преминахме границата със Сърбия и спряхме да се полюбуваме на красивия Дунав. Отначало се опитвах да натисна газта, защото видях, че минава 19 часа, но неравностите по пътя ме отказаха. Така стъпихме на българска територия почти по залез слънце. Беше ясно, че следващите 200 км ще преминем по тъмно. Косьо беше така добър да ме води, защото моят фар не осветява добре и в тъмното е голяма мъка. Живи и здрави се прибрахме по къщите малко след 23 часа след един много дълъг ден…
Ако трябва да направя обобщение за това пътуване, мога да кажа, че беше най-кратко плануваното, най-авантюристичното пътуване с най-много неизвестни, което съм правил досега. Относно Татрите – красиви са, радвам се, че ги видях, но там няма пътища, по които може човек да се качи и да погледне от високо. Планината беше там до нас, но някак далече, красива и в същото време недостъпна за мото-пътешественици. В крайна сметка видях още една непозната дотогава територия за мен.
