Мото пътешествие – Балкани 3 – 2025

Мото пътешествие – Балкани 3 (8 дни, 2600км) - 2025

Дойде онова време от годината, когато се мятаме на моторите и се отправяме към непознати територии. Тази година поради недостиг на време за пръв път нямах възможност да планирам нещата предварително. Седнах и в рамките на седмица направих план за пътешествие. Беше ред да посетим местата из Балканите, които бяхме пропуснали по една или друга причина, както и някой по-непопулярни кътчета, които съзнателно отбягвахме при предни пътешествия.

И така за има-няма две седмици планът беше готов, моторите подготвени и багажът стегнат. Участниците – обичайните заподозрени: Боби (Suzuki GSR600) и моя милост (Honda CBR650F).

 Ден 1 – Sofia, BG – Каньона на река Ерма, SRB - Kopaonik, SRB – Novi Pazar, SRB (380км/7ч)

На сутринта се срещнахме в уговорения час, заредихме бензин, пихме по кафе и газ към ГКПП Калотина. Хванахме алтернативния път на магистралата и малко преди Belo Polje се отклонихме към сръбското ждрело на река Ерма (шосе 223). Минаването през живописното ждрело определено си заслужава. Пътят започна обещаващо - доста приятен, но след село Zvonce ситуацията коренно се променя в отрицателна посока. Следва дълго подскачане по неравностите, заобикаляне на дупките, както и преминаване през няколко участъка без асфалт и в ремонт, което попречи да се насладим на красивите гледки около нас. Към края на планинската част настилката стана отново добра, но и температурата в равнината се повиши осезателно.

Натиснахме газта и се отправихме към национален природен парк Копаоник. Заплатихме по 300 динара входна такса и отпрашихме към най-високата точка на платото, която е около 1770м надморска височина. Не бързахме за никъде и използвахме възможността да си починем и да се насладим на гледките и прохладата на планината. След около час потеглихме към крайната точка на деня - Novi Pazar. Не след дълго бяхме там и се настанихме в къщата за гости, която се намираше в старата част на града. Последните години сме отсядали два пъти там, но в новата част на града. Старата част някак леко шокира, тъй като приличаше повече на арабски град с тесни улички, джамии, забулени жени и мъже с големи бради, които ни гледаха изпитателно. И за да допълним картинката, хазяинът не ни пусна да влезем в къщата с обувки.

Освежихме се и тръгнахме към центъра, където при предното ни посещение открихме страхотни “чевапи”. За наша радост заведението работеше и чевапите бяха също толкова вкусни, както преди. Хапнахме доволно и решихме да пийнем по една студена бира. Тук вече ударихме на камък. След сериозна обиколка на заведения и хранителни магазини се оказа, че в града, в заведения и супермаркети, е забранена продажбата на всякакъв вид алкохол. В крайна сметка открихме едно “криминално” заведение, в което бяхме единствени клиенти и успяхме да си поръчаме по една мини бира 330ml… какво облекчение – макар и за кратко!

Ден 2 – Novi Pazar, SRB – Rožaje, MNE - Mojkovac, MNE – Zaton, MNE - Bobotov Kuk/Sedlo Pass (Durmitor), MNE - Видиковац Бабина греда, MNE - Piva Lake, MNE - Pluzine, MNE (270км/7ч)

На следващата сутрин станахме рано и през ГКПП Шпиляни влязохме в Черна гора. Последния път, когато минах от там, пътят от сръбската граница почти до Rožaje беше в ремонт. За наше щастие ремонтите отдавна бяха приключили и успяхме да се насладим максимално на пътната настилка и заобикалящите ни гледки.

Както се казва в един виц – „до тук добре“. Малко след Berane, обаче, се оказа, че правят сериозен ремонт/разширяване на пътя/ и бяха премахнали изцяло асфалта. И за да не се вдига прах, поливаха постоянно ремонтирания участък с вода. Не съм засичал точно въпросният участък, но така карахме поне 30км. Можете да си представите какво “приключение” беше да премина това разстояние на първа скорост с моят шосеен мотор, стремейки се да го задържа прав през калните локви и „меките“ чакълчета. Когато спряхме в Mojkovac изглеждахме повече като работници на строителен обект, отколкото като мотористи, а моторите не си личаха какъв модел са. Добре че на края на градчето имаше автомивка, та измихме машините и екипите с водоструйка.

След глътка въздух поехме към националния природен парк Дурмитор. На разклона имаше табела, че пътят е затворен, но беше обозначен обходен маршрут, което ни успокои. Е да, ама не! Пътят наистина беше затворен, но обходът беше чак от другата страна на планината през Žabljak, което означаваше, че трябва да минем отново през част от ремонтите. Върнахме се отново в Mojkovac. Започнах да търся на картата и открих алтернатива: продължаваме по Е65 и се отклоняваме през R18. Боби беше гледал/чел някъде, че част от пътя е черен, което леко ни разколеба. Мен, обаче, повече ме тормозеше мисълта, че трябва да минем отново през ремонтите. Затова разпитах служителката на бензиностанцията, която ни отговори, че пътят е изцяло асфалтиран, но не ни го препоръчва, защото е с много завои, тесен и с големи денивелации. Благодарих, кимнах с глава и пред смаяния й поглед потеглихме точно обратно на посоката, която тя ни препоръча.

Малко след Kolasin се отклонихме по шосе R18. През първите километри сърцето ми беше свито от притеснение, защото пътят беше обрасъл, тесен и абсолютно пуст. Карайки напред, правех сметка колко гориво имаме и колко километра можем да си позволим в тази пустош, за да може евентуално да се върнем и да стигнем до населено място, където да презаредим. Слава Богу,  разминахме се с няколко коли, което беше успокоение, че все пак пътят се използва. Оказа се, че решението, което взехме беше добро, защото в крайна сметка минахме през красиви места с чудни гледки.

Не след дълго се озовахме в подножието на връх Боботов кук (2522м). Отново не бързахме, което ни позволи да се разходим и да се полюбуваме на гледките. Метнахме се на моторите и продължихме напред. Честно казано, до този момент не си давах сметка колко голям е въпросният  планински масив Дурмитор, който определено ме остави без дъх.

Насочихме се към панорамна точка над езерото Piva (675м надморска височина), наречено “Видиковац Бабина греда”, от където имаше невероятна гледка към езерото и градчето Pluzine, където прекарахме нощта. 

Ден 3 – Pluzine, MNE - Niksic, MNE – Lovćen, MNE – Kotor, MNE – Shkoder, AL (Camping Legjenda) (290км/6ч)

Потеглихме по хладно с ясната идея, че отиваме към крайбрежието и там ще е доста топло. Но може ли без ремонт на пътя…тези черногорци се оказаха много работливи хора. Пътят, малко след Pluzine, се оказа в ремонт, като се редуваха тесни асфалтови участъци, регулирани със светофар и такива, които са тотално разкопани, и на места от прах не се виждаше предната кола. За щастие, малко преди Niksic, тази мъка приключи и продължихме напред. Е762 се оказа доста приятен скоростен и панорамен път и ако не бяха камикадзетата, които изпреварваха на всевъзможни места, всичко щеше да е прекрасно.

Не мина много време и стигнахме планината и природен парк Lovćen. Платихме входната такса от три евро и поехме към най-високата точка на шосето, намираща се на около 1675м в подножието на връх Štirovnik, от където се разкрива чудна панорамна гледка.

Спуснахме се надолу и седнахме в едно от заведенията с гледка към Kotor, където прекрасната гледка и хладният планински ветрец ни накараха да забравим всичко останало.

Малко по-ниско, след разклона за лифта, се намира една от най-впечатляващите гледки към Которския залив. Направихме няколко снимки и продължихме напред.

Участъкът между Котор и Будва винаги е бил кошмарен, но нямаше как да го избегнем. Първоначалният план беше да продължим по крайбрежието през Бар, но залисан в задръстванията и натовареното движение не усетих, че навигацията ме е отклонила при Petrovac по М2/Е80. Така, докато се усетя, се оказахме от горната страна на езерото Shkodër и преминахме границата с Албания през ГККП Hani i Hotit – Bozhaj. Хубавото на това отклонение беше, че не бяхме минавали от там. Явно сме изглеждали изтормозени и прашни, тъй като отказаха да ни проверят, както на черногорската граница, така и на албанската …даже и каската не свалих.

Добрахме се до Shkodër и след известно лутане успяхме да намерим квартирата .

Свалихме мото екипировката, изпрахме няколко чифта чорапи, бонета и тениски и след освежаващ душ (хазяинът беше забравил да пусне топлата вода), излязохме в центъра на града за вечеря.

След дълго чудене в кой ресторант да седнем, открихме чудесно място, където пробвахме местни специалитети и пихме студена бира.

Ден 4 – Shkoder, AL – Koman, AL (52км/1,5ч) / Fierzë, AL - Shkoder, AL (200км/5ч)

Този ден  беше предвиден за разходка с ферибот от Koman до Fierzë. Бяхме си закупили билети предварително през https://komanilakeferry.com/ и понеже фериботът потегляше в 9 сутринта, станахме още по изгрев слънце. Странно ни беше, че според навигацията разстоянието от Shkodër до Koman е около 50 километра, но в същото време навигацията даваше час за пристигане след час и половина. Отначало пътят беше тесен, но с прекрасна настилка. В един момент започнаха да се появяват дупки, а след това пропадания и точно, когато си помислих, че не може да стане по-зле , асфалтът по път SH25 тотално изчезна и следващите над 15 километра карахме в брутални условия – прах, различни по големина камъни, дупки, както и тежък трафик от превозни средства, които очевидно отиваха в същата посока. Тогава разбрах защо такова малко разстояние се минава за толкова време. След дълго подскачане, пристигнахме до Koman, където ни изненадаха с допълнителна “такса тунел“, за да можем да стигнем до въпросният ферибот. Натоварихме моторите на ферибота. Погледнах Боби и прихнах. Приличаше на “брашнен чувал” (не че аз бях по-различен) . Благодарих му, че не се съгласи с мен да си вземем двупосочен билет. Не можех да си представя да мина по същия път отново.

Препълненият ферибот се понесе по водите на езерото Коман, което е заобиколено от отвесни склонове, покрити с гъста растителност и дълбоки клисури. По пътя към Fierzë видяхме отдалечени къщи и села, до които може да се стигне само по вода. Тук е време да изразя погнусата и възмущението си от количеството боклуци, които плуваха във водите на това безкрайно красиво място. В един момент дори не исках да поглеждам към водата и се любувах само на заобикалящите ни канари.

Три часа по-късно достигнахме Fierzë, слязохме от ферибота и продължихме напред по SH22 и SH5, обратно към Shkodër. Вече бяхме минавали по този път, така че знаехме какво ни очаква и се насладихме максимално на заобикалящите ни гледки. Разбира се не липсваха и лудите шофьори, които сякаш имаха неписано правило, че трябва с цената на всичко да достигнат максимално бързо до крайната точка и постоянно да подобряват времето на пристигане. По едно време бяхме изпреварени от един Мерцедес (какво друго в Албания), който няколко завоя по-късно се беше ударил с друга кола, движеща се в обратна посока, която според шофьора на Мерцедеса „даже и не спря, а продължи с мръсна газ напред по пътя си…“

SH5 позволява доста по-висока скорост и сякаш моторите не чакаха покана, а заръмжаха и се понесоха напред. Направи ми впечатление, че масово пътищата в Албания стават все по-лоши през последните няколко години. Не знам каква е причината  - некачественото строителство или трафика, но е факт - има доста дупки, напуквания и пропадания.

Пристигнахме в квартирата късния следобед, а домакинът беше така добър да ни услужи с маркуч и вода, за да измием моторите, които изглеждаха все едно са били на рали Дакар, а не в албанските планини. 

След като свалихме прахоляка от нас и от моторите, се отправихме към центъра на града, където завършихме вечерта с вкусна вечеря и албанска бира…отново!

 

Ден 5 – Shkoder, AL – Burrel, AL- Berat, AL (290км/5ч)

На следващата сутрин не бързахме да тръгваме, тъй като маршрутът беше кратък. Целта беше да стигнем до град Берат, който по една или друга причина все оставаше настрани от планираните ни маршрути.

Хазяинът ни предложи да минем по един чисто нов панорамен път между селцето Rranxa и курортното градче Shëngjin и предвид краткия маршрут за деня, изобщо не беше нужно да ни убеждава. Поехме натам и макар панорамното трасе да беше кратко, определено си заслужаваше.

Следващата точка от маршрута ни водеше до градче на име Burrel, като пътят за въпросното градче (SH6) лъкатушеше покрай езерото Shkopet. Първоначалната ми идея беше след като стигнем до Burrel, да се върнем през SH38, но се оказа, че участък от този път не е асфалтиран и се отказахме. И така потеглихме в тази посока и спокойно мога да кажа, че отбивката си заслужаваше. Уви, след като преминахме през стария каменен мост (“Ura e Ulzës”), настилката стана ужасна и се принудихме да се откажем от Burrel и да обърнем наобратно.

Така пък успяхме да пристигнем още по-рано от предвиденото в Берат, където в опит да намерим квартирата, навигацията реши да ни спусне през най-стръмната павирана улица в града. След това приключение, намерихме квартирата, а собствениците ни посрещнаха с местна ракия и домашно сладко от портокалови кори, което ни накара бързо да забравим за стръмната улица.

Освежихме се и излязохме да разгледаме града, който е обявен за град-музей и е включен списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. В миналото градът е бил част от Първото и Второто българско царство. До XVII век градът запазва българското си име – Белград, а над днешния град се издигат останките на средновековна българска крепост.

След като разгледахме центъра на града и крепостта, се насочихме към централния площад, където имаше бирен фест и концерт. Така завърши и този ден - с албанска музика, наденички и бира.

Ден 6 – Berat, AL – Llogara Pass, AL – Sarandë, AL (240км/4,5ч)

Този ден също беше лежерен откъм километрите, които трябваше да изминем. Изобщо идеята на последните два дни беше повече почивка и разходка, отколкото каране.

И така се отправихме отново (тъй като и преди сме били там) към Llogara Pass (1043м/SHS8), който се намира в Кераунските планини (природен парк Llogara), непосредствено до албанската ривиера. Останахме приятно изненадани от разширения чисто нов участък от SH8, където имахме възможността да покараме малко по-бързичко. Освен новият път, има изграден шест километров тунел, който заобикаля прохода и трябва да се внимава, за да не се пропусне разклона. За самия проход бих повторил отново, че гледката от върха е наистина зашеметяваща, а постоянният вятър разхлажда подобаващо, без значение от високите температури. Насладихме се на гледката от панорамната тераса и поехме напред.

Движението в ниското стана доста натоварено и до Sarandë бяхме принудени да изпреварваме постоянно колоната от коли, която на моменти едва лазеше. С други думи, доста пот проляхме до крайната точка.

Малко след влизането в Sarandë навигацията ни насочи към еднопосочна улица (но в обратната посока). Спрях и докато се чудих защо, няколко други местни коли тръгнаха в същата посока. След като те могат – значи и аз мога! Махнах с ръка и продължихме след тях. Най-накрая пристигнахме в хотела, разтоварихме багажа, метнахме банските и се отправихме към плажа. Най-близкият плаж се оказа “частен”, та се разходихме до съседния, който се оказа на около 500 метра след него. Любопитно ми беше да видя какво представляват албанските курорти, които напоследък са доста рекламирани. Не знам за другите, но плажът представляваше смесица от много камъни и малко пясък между тях, което поставя на изпитание волята и телата на плажуващите (или поне на мен). За морето – ами, и там камъни, беше мътно пък и доста боклуци плуваха. Ама каквото-такова – там изкарахме следващите няколко часа.

Прибрахме се, приведохме се в приличен вид (разбирайте тениска и къси панталони) и излязохме да се разходим по крайбрежната и да намерим някое тихо местенце да хапнем и пием по някоя бира. Уви, установихме, че такова понятие като “тихо местенце” там не съществува. По-рано спокойната крайбрежна улица се беше превърнала в масово шествие на туристи, сергии, мобилни офиси (бар масички) на местни, които предлагаха всякакви начини да ви приберат парите (екскурзии, разходки с лодки, скокове, полети с парашут и какво ли още не), а лъскавите ресторанти се надпреварваха чия музика може да е по-силна. Какво ли би станало, ако някой си изпусне нещо…може би ще бъде стъпкан от тълпата и никой няма да чуе виковете му…

Поразходихме се до края на пешеходната, спогледахме се, хапнахме набързо в едно заведение за бързо хранене, взехме си бира от близкия супермаркет и се запътихме към терасата в хотела ни, където на спокойствие да я изпием. Както споменах по-горе, в този град няма нито тишина, нито спокойствие. Оказахме се срещу голяма дискотека, където следващите часове се забавлявахме както с индивидите, който прииждаха към въпросната дискотека, така и на местните гангстери, които демонстрираха скъпите си возила и си мереха надмощието. Мдаа…не спахме особено много тази нощ!

Ден 7 – Sarandë, AL – The Blue Eye, AL – Jorgucat, AL – Konitsa, GR – Samarina, GR (Samarina Pass) – Filippaioi, GR – Edessa, GR - Metamorfosi, GR (360км/6,5ч)

На следващата сутрин експедитивно събрахме багажа и поехме напред към “Синьото око” (“Blue Eye”) и проходът Музина (Qafa e Muzines / SH78).

Заредихме гориво и наслаждавайки се на все още прохладното време, не след дълго се озовахме на паркинга на въпросното “Синьо око”. Поглеждам картата и виждам, че до крайната точка има още поне километър, а пред нас – бариера. Попитах човека на бариерата дали може да отидем с моторите, тъй като не си представях да вървя до там и обратно с мото облекло и ботуши, а той повика началника си. Началникът, типичен “тарикат” човек, идва и ми казва: “Разбира се, че можете да отидете с моторите, но срещу 2000 албански леки на човек” (около 20 евро). Изсмях му се и се обърнах да си ходя…за сравнение входът за пешеходци е 50 леки (50 цента). Човекът очевидно усети, че няма да го огрее и върви след мен – “Виж сега, аз обичам българите, а вие сте и мотористи – ще направя намаление на 1500 леки”. На мен веднага ми хрумна друга идея и му казах, че ще му платя, но ще отидем и двамата с един мотор за тези пари. Началникът явно видя, че с мен на глава не се излиза и измисли нова схема: “Е да де, но ако оставиш другия мотор трябва и паркинг да платиш, че знаеш ли какви хора се навъртат наоколо?!?”. В крайна сметка си стиснахме ръцете на 1000 албански леки на човек с двата мотора.

Дали си заслужаваше парите – не знам, но самото “Синьо око” е интересен феномен. Представлява извор с бистра синя вода, като според някои източници във водата има видимост  на дълбочина повече от петдесет метра, а дебитът на извора е около 18400 литра за секунда. Понастоящем няма данни за действителната дълбочина на карста.

Метнахме се на моторите и поехме през проходът Музина. Преди години, това беше първото място в Албания, което посетихме (само че в обратна посока). Много приятен проход, част от планините Gjerë с прекрасна панорама на спускане към долината Drino.

Пресякохме границата с Гърция и някак се почувствах почти у дома. Жегата ни натисна и ми се прииска да скоча с дрехите в някоя река, за да се охладя. Вдигнахме скоростта и не след дълго се отклонихме към проходът Самарина или както още се нарича - Buzi Pass. Проходът се намира в планината Пинд и е с дължина от около 24 километра и максимална височина на пътя от 1747 метра и е един от най-високите пътища в страната. В началото на прохода пътят беше тесен, с доста неравности и завой без видимост и тъкмо започна да ме обхваща апатията, и нещата след селцето Ag. Paraskevi коренно се промениха в положителна посока. Започна стръмно изкачване към платото, а оттам се разкриха прекрасни гледки към заобикалящите по-ниски планински била.

Умората си казваше думата, а и бързахме, защото бяхме запазили нощувка в едно селце в планината, на име Metamorfosi, където единствената таверна затваряше в 20 часа, а не искахме да останем гладни, камо ли жадни. Пристигнахме във въпросното селце, освежихме се и седнахме на терасата на таверната, от която има страхотна гледка. Оставихме безмълвна сервитьорката, която взе поръчката ни. Поговорихме си със собственика, с когото се запознахме няколко години по-рано, а малко след това затвориха таверната и ни оставиха да се наслаждаваме на тишината, свежия въздух и храната, която си бяхме поръчали. Така изпратихме и този ден. 

Ден 8 – Metamorfosi, GR – Serres, GR - Kato Nevrokopi, GR - Gotse Delchev - Sofia (478км/7ч)

Време беше да се прибираме. Качихме се на магистралата, но понеже не ни се искаше целият път да го караме така, се отклонихме към Серес, а оттам малко след прохода Vrontou Pass (1000м) преминахме българската граница през граничен пункт Илинден – Exochi, последван от добре познатото трасе Гоце Делчев – Разлог.

Последва и традиционната “Шел” снимка, а след това проход Предела. И понеже досега давах данни само за проходите извън България – ето и такива за планински проход Предела. Проходът е част от E87, дължината му е около 20 километра, а максималната надморска височина е 1140м.

След Симитли се качихме на магистралата и с доста шум в ушите (забравих да си сложа тапите) се прибрахме живи и здрави. Още едно приключение остана зад гърба ни…