Мотопътешествие – Гърция – 7 дни, 2000 км.
Ето, че след като през 2020 пропуснахме пътешествие извън България, дойде време и за следващото приключение. Чуденето „накъде” беше голямо, но в крайна сметка ковид ситуацията и неяснотиите при преминаване на границите на различните държави ме накара да избера Гърция за настоящата обиколка. Участниците в щуротията сме както обикновено - моя милост и Надето (Honda CBR650F) и Боби (Suzuki GSR600). Планът беше да изминем около 2200км за седем дни, но както са казали мъдрите хора – плановете са затова, да се променят. След кратка подготовка от два дни багажът, застраховки и валута бяха налице. И така започна всичко...
Ден 1: София – Катерини, GR (365км/4,5ч)
Още от първият ден всичко подсказваше, че нещата няма да се
случат както ги бях планирал, но в крайна сметка желанието беше отвъд всякакви
планове. Този ден трябваше да преминем през прохода „Попови ливади“, след което да пресечем
границата ни с Гърция след Гоце Делчев и
да нощуваме в Аспровалта. Закъсняхме с
тръгването поради редица маловажни причини, което ни накара да променим плана и
да се насочим директно през ГКПП Кулата и оттам към Паралия Катернини. Скучен
ден, изпълнен с магистрално каране, пътни такси и изгаряща жега. В крайна
сметка се озовахме в крайната точка, където от немай-къде бях запазил едно
студио на цената на 3 порции калмари. Да си призная - беше ми писнало да ровя, видях снимка на
паркирали мотори в двора на въпросната къща, и резервирах. Метнахме мото
екипировката в квартирата и с голям ентусиазъм тръгнахме към плажа. О, ужас! За
пръв път в Гърция попадам на огромна плажна ивица, където хората са толкова
много, че на места минаването между хавлиите и чадърите беше невъзможно.
Фиксирахме два свободни шезлонга към един от плажните барове и се настанихме да
пием по едно истинско фрапе. Ако искате вярвайте, но малко след това под
облегалката на шезлонга ми (буквално) се настани един чичо. Попитах го какво
прави, а той отвърна „ами крия се от слънцето” – останах без думи. Голямото разочарование в комбинация с
мръсното море (и как няма да е, с
толкова хора) ни накараха да се топнем и да избягаме обратно към квартирата. За
компенцация на всичките неща, Боби ни заведе в една таверна, където ни оправиха
настроението с доста вкусни калмари и студена бира.
Кончетата в двора на Aris House (Паралия Катерини)
Планът за този ден беше да спим в Agii Saranta, но не успяхме да намерим къде и се пренасочихме към Волос. Преминавайки през планината преди Лариса се оказахме неприятно изненадани. Знаехме, че по същото време вилнееха сериозни пожари на о. Евиа, но не очаквахме, че димът ще се усеща толкова далеч. Изведнъж небето и слънцето изчезнаха, като бяха заместени от гъст дим и тегаво напрежение, което се усещаше във въздуха. Спогледахме се и продължихме към следващата цел – Волос. Запазихме доста приличен апартамент в центъра на града, разтоварихме багажа и потеглихме през планината към Загора и Agii Saranta. С изкачването по склоновете на планината се покачваше и адреналина. След изключително разнообразни участъци – от перфектна настилка, през хлътвания и стеснения, колкото за една кола, достигнахме до Загора - китно селце, кацнало на склона на планината. Там направихме почивка за обяд в една таверна в центъра на населеното място, която делеше двора с местната църква – доста интересно място. След като хапнахме се спуснахме до Agii Saranta, където направихме плаж за около два часа. О, блаженство! На връщане, към Волос, минахме по различен маршрут, който се оказа доста приятен, както за каране, така и за гледки. По тъмно пристигнахме в квартирата, взехме по един душ и изгладняли хукнахме напред към струпаните таверни в центъра на града. Там попаднахме на една, която ни привлече с интересното си име „Ouzo Therapy”. Сервитьорът ни подхвана още от вратата с усмивка и закачки. Това бързо се промени, когато извиках от радост, защото по това време Лудогорец победи Олимпиакос в квалификационен кръг на турнира Шампионска лига. Българи сме все пак!
На път за Agii Saranta
Таверна "Ouzo Therapy"Ден 3: Volos - Meteora – Matsouki – Pedini (300км/6ч)
След бърза закуска и няколко кафета опаковахме багажа и се метнахме по моторите. Не след дълго достигнаме до Метеора. Там, за мое разочарование, ни посрещнаха тълпи от туристи, рейсове, каравани и всякакви превозни средства. Поради тази причина не успяхме да се насладим на завоите, но гледките и манастирите, кацнали на скалите определено си заслужаваха. Не след дълго продължихме напред. Нямахме търпение да се махнем от комерсиалните пътища и да се качим в планината. След Каламбака се отклонихме наляво и поехме към националния парк Чумерка (южната част на планината Пинд). Пътят – приятен с разнообразни завои, ту се движеше в ниската част на планината, ту се изкаваше за да покаже някоя панорама и пак влизаше в поредната гора. В един момент гората свъши и пред нас се откриха огромни зъбери, които подпираха небето. Така както ги гледахме започнахме и ние да се изкачваме и за всеобща изненада се оказахме на най-високата точка на небезизвестният проход Baros (1905м). Откъде запова самият проход и къде завършва – така и не разбрахме, но гледката от върха определено беше ”черешката на тортата”.
Този ден трябваше да нощуваме в едно селце в планината, наречено Matsouki, но се оказа, че са под карантина и няма как да останем там. Това наложи да продължим посока Йоанина, тъй като там със сигурност щяхме да намерим място за нощувка.
Мислите си, че и този ден е приключил – да, ама не. До крайната точка оставаха 60 километра, които ако искатe вярвайте, ги преминахме за около 3 часа. А ето и как се случи това. След Matsouki поехме в посока Petrovouni. Пътят в края на Matsouki рязко промени наклона си и заприлича на ски писта, ама от тези за Световната купа. Малко се бях притеснил дали спирачките ще издържат, тъй като не им давахме грам почивка. И така на 1-ва скорост и на спирачки с отлепваща се от бетона задна гума, преминахме през това предизвикателство. За награда получихме метален мост и водопад, на които да се насладим. Последваха поредица от обратни завои, на един от които се срещнахме очи в очи с местен шофьор, който беше не по-малко изненадан от нас. Наложи се и двамата да скочим на спирачките и спряхме гума в броня (буквално). Пфу...на косъм беше.
Продължихме напред, а след известно време – нова изненада. Цялото платното пред нас е затрупано със свлякли се скали. Слязохме, огледахме обстановката и с ентусиазъм започнахме да премахваме скалните късове, за да преминем между тях. Уви, обаче, след като достигнахме близкия завой ентусиазмът ни беше попарен...целият склон се беше свлякъл надолу в пропастта. Тъпо...ама факт! Започна чуденето – ако се върнем нямаше никакъв шанс да стигнем по светло до крайната точка. А хич не ми се искаше да замръкнем сред тази пустош. Леко обезкуражени огледахме терена и видяхме черен път (насип от трошляк), който се изкачва стръмно по склона. В същото време мина един човек с джип и каза, че сме късметлии – този „път” е бил отворен преди един час, но все пак предупреди, че преминаването си е на наша отговорност. Нямахме много избор, така че се качихме на моторите и газ. От притеснение и вълнение забравих да пусна камерата, но все пак успях да изкача наклона, танцувайки по сипея. Само някой да е казал, че CBR-ът не става за офроуд!
Преминахме това предизвикателство и се отправихме към следващото – прохода Кедрос или както го кръстихме „малкото Стелвио” – 27 обратни завои. За съжаление повечето от тях бяха на слизане и насладата беше предимно от гледката. При други обстоятелства бих се върнал в обратна посока, но бях толкова изморен, че оставих това за следващия път.
Малко след това достигнахме до Pedini в периферията на Йоанина, където нощувахме в апартамент, собственост на изключително любезно младо семейство.
Пътищата на Метеора
Ден 4: Pedini – Амудия – Нидри - Порто Кацики - Нидри (Lefkada) (250км/5ч)
Леко изморени от
приключенията от предния ден решихме да караме по-кротко. Потеглихме към
Лефкада с идеята да прекараме следобеда, излежавайки се на плажа. Но... отново
не ни беше писано...
До Лефкада стигнахме
бързо, но островът ни посрещна с огромно задръстване. Жегата беше смазваща,
затова по най-бързия начин намерихме квартирата в Нидри, разтоварихме багажа,
сложихме бански, къси панталони и тениски и поехме към плажа в съседното
населено място – Василики. Плажът там, обаче, не ни допадна и продължихме към
място, наречено „Порто Кацики”, за което бях чул от мой колега. Вярно, не беше
близо (на около 50 км), но пътят, гледките и самият плаж „Порто Кацики” определено си заслужаваха.
На плажа изкарахме
около 2 часа и поехме обратно преди да се мръкне. Както иронично каза Боби:
„Добре, че днес я давахме по-лежерно, та се прибрахме в 21ч, представям си
какво щеше да е иначе...”
И понеже карането ни беше малко, а квартирата далече от центъра, яхнахме моторите и излязохме на вечеря. Така завърши и този ден.
Плажът на Василики
Ден 5: Нидри (Lefkada) - Syvros
- Nidri Waterfalls - Ammokampos - Agios Nikitas - Koronisia - Monolithi - Kalentzi (212км/4,5ч)
Този ден трябваше
отново да кажем „Чао” на морето и да се върнем в планината. Преди това обаче
искахме да видим повече от Лефкада и скритите пътища там. Натоварихме машините
и поехме. Първата точка беше водопад, намиращ се малко над Нидри. За наше
съжаление нямаше много вода и водопадът повече приличаше на ручейче, но
предполагам, че е много красив през пролетта.
Оттам поехме към една
изоставена военна база, намираща се на върха на острова. Отначало пътят беше
чудесен – панорамен с чудесен асфалт, но колкото по-нагоре се качвахме пътят се
стесняваше и на места беше колкото да премине една неголяма кола. Учуди ме
ентусиазмът на хора, които въпреки това се промъкваха с джипове. Най-сетне се качихме
на платото. Стигнахме до военната база , но предупредителните знаци и оградите
охладиха желанието ни да продължим напред. Решихме, че едва ли е добра идея да
влизаме във военна база, макар и изоставена след като има табели навсякъде, че
влизането е забранено. Затова продължихме към параклиса на съседното
възвишение. Изкачвайки се в тази посока по голям наклон, асфалтът изчезна и на
негово място се появи пясък, чакъл в комбинация с дупки. Прецених, че е
прекалено рисковано да продължа напред с моя натоварен спорт-турист и особено с
втори човек зад мен. Спрях мотора с идеята да обърна - груба грешка! Моторът
започна да се свлича обратно по наклона, въпреки усилията ми да го задържа на
място. По някаква щастлива случайност успях да го спра в една от неравностите,
казах на Надето да слиза и с доста маневри и пот по челото успях да обърна.
Пфу...екшън!
Аха да се откажем от
панорамната гледка и пред нас военни. Спряхме и ги попитахме дали може да
влезем в изоставената база. След като получихме одобрение, обърнахме моторите и
обратно към военната база...определено си заслужаваше! Полюбувахме се на
гледките и обратно на конете. Пътищата на Лефкада със сигурност си заслужават
вниманието на мотористите.
Заредени с положителни
емоции напуснахме острова и се отправихме към селце, наречено Koronisia, което
буквално се намира нялколко километра навътре в морето. Доста странно чувство е
да караш по асфалтов път, а от двете ти страни - вода. Попаднахме на чудесна
таверна, където хапнахме прясна пържена рибка, уловена от собственика. Този ден
карах без ръкавици в стремежа си да се охладя допълнително. Е, охладих се, но
ми изгоряха китките...
Заредихме гориво в последното населено място в равнината и започнахме изкачването. Изключително разнообразни пътища – от чудесна настилка до неравности, получени от пропадане на склона. Единствената константа беше и си остана спиращите дъха гледки. Този ден трябваше да спим в Monolithi, но там се оказа, че няма къде и се наложи да продължим до Kalentzi. Чудесно решение! Изключително спокойно и красиво място, сгушено в планината с невероятна панорама и вкусно агнешко месо, с което ни нагостиха в местната таверна.
Пътят във водата към Koronisia
Ден 6: Kalentzi - Monolithi – Holy Kipinas Monastery - Mparos Pass – Veria/Бер (250км/5ч)
Маршрутът за този ден претърпя доста изменения - част от тях благодарение на любезния ни домакин от къща “Rodami”, други по неволя, а трети в крачка...
И така, потеглихме от Kalentzi, като спряхме да видим един от най-високите каменни мостове на балканите”Plaka Bridge” – красота!
Следващите точки от маршрута ни бяха манастира “Holy Kipinas” (който подминахме без да искаме) и водопадите “Kouiassa”. За манастира така и не разбрахме къде е, но водопадите (или по-скоро каскадите) си заслужават да се видят, а казват, че ледената вода с температура 8-9 градуса подмладява с 15 години, ако се топнеш в нея естествено. Краката ми определено се подмладиха J
Отпочинали и свежи поехме по пътя към Mparos Pass. Единственото, което мога да кажа за това изкачване е, че ме остави без дъх – завои, гледки... лудница! Спускането след това вече ни беше познато и за разлика от преди, сега успяхме да се насладим на природата на 100%. Вървяхме надолу по посока Мецово, времето летеше, а ние се спускахме бавно... Тесни участъци от пътя, пясък, пропаднала настилка, както и крави на пътя, които респектират с острите си рога. Търпението ни се изчерпа, благодареие на група овчарски кучета, които ни подгониха и участък, който по би подхождал за родео, а не за пътуване с мотор. Тогава спряхме и рязко игнорирахме останалата част от маршрута, качихме се на магистралата и час по-късно бяхме в град Verоia (Бер на български), където се настанихме в бижу хотелче в самия център и пробвахме различни местни ястия и напитки в близката таверна. Там имахме забавна ситуация – сервитьорът ни гледаше странно. Поръчахме си узо, след което той ни попита откъде сме и след нашия отговор каза: „ааа, значи сте нормални, като нас...”. Не знам нормални ли искаше да каже или ненормални, но реакцията му ни разсмя от сърце.
А може би защото си поръчахме узо за разлика от останалите, които се лигавеха с вино, така и не разбрахме... Така в шеги и закачки завърши този ден.
Ден 7: Veroia/Бер - София (363км/4ч)
Събудихме се, направихме разходка в центъра на Бер (който се оказа очарователно градче), съчетана с кафе и закуска. Мълчаливо приготвихме багажа, знаейки, че това пътешествие е към своя край и потеглихме обратно към дома... изпълнени с емоции и мечти за следващото пътешествие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар