Мото пътешествие – Балкани 2 (7 дни, 2000км) - 2022
Лятото дойде, а с него и времето да осъществим
още едно пътешествие извън България. Бях начертал маршрута още през 2020, но заради
ковид се наложи да почакаме. Този път участниците в пътешествието сме двама -
моя милост (Honda CBR650F) и Боби (Suzuki GSR600). Първоначалният замисъл беше да изминем
около 2200км за осем дни, но се наложи да го променим малко в движение.
Багажът, застраховките и съответните валути бяха готови и беше време за пътешествие...
Ден 1: София – Gorgopi Village, GR – Metamorfosi Naousa, GR (373км/5ч)
След известен спор в колко часа да потеглим, с Боби си стиснахме ръце за
9, заредихме гориво и скочихме на машините. На гръцката граница имаше доста
сериозна опашка, но минахме бързо – все пак сме с мотори.
Този ден основната ни цел беше да се придвижим по-близо до Албания, но въпреки това пътят ни минаваше само през второстепенни пътища. Жегата ни изтощаваше (в ниското беше 38 градуса) и вече нямахме търпение да се качим в планината, където за нощувка окото ми се спря на една каменна къща в близост до националния парк „Naoussa“. Много добър избор, тъй като горе температурата вече беше 24 градуса…кеф! Къщата ни имаше и ресторант, което се оказа много добра комбинация. Тъй като не бяхме обядвали решихме да хапнем по-рано. Таверната – с огромна тераса, панорамна гледка, мега готин собственик/готвач и супер вкусна храна. Както си седяхме и се наслаждавахме се изсипа доста сериозен дъжд, придружен от гръмотевици, което от своя страна беше доста приятно, имайки предвид, че не сме на моторите. Бяхме решили да си лягаме и поискахме сметката, в която бяха забравили да включат част от поръчаното. Казахме на собственика, а той не само, че не поиска да му ги платим, а ни донесе по едно ципуро от благодарност, че сме постъпили честно. Има и такива хора! В крайна сметка откарахме до късно…
Ден 2: Metamorfosi Naousa, GR – Edessa, GR - Малик, AL - Елбасан, AL (308км/5ч)
Събудихме се и се запътихме към вече любимата ни тераса на таверната за
закуска. Оказа се, че няма ток, вследствие на снощната буря. Последва нещо,
което ме изненада много приятно и усмихна деня ми – собствениците ни приготвиха
закуска и кафе на газов котлон (а можеше да отбият номера с хляб и разни
нарязани неща плюс вода). Казвам ви аз, че добрите хора с големи сърца още ги
има!
С усмивка на лице потеглихме. Трябваше да стигнем до главния път, а понеже
бяхме някъде в планината, пътят беше не по-широк от една лента. Не разбрах как,
но GPS-a ни прекара през едни черешови
градини. Мале, какви череши само – като орехи…ммм, още усещам вкуса им.
Излязохме на главния път и се отправихме към град Флорина, където
заредихме гориво, пихме кафе и вода. След кратка почивка поехме през планината
над Флорина към Албанската граница. Предния път, когато минахме оттам ни валя
яко и не можах да изпитам удоволствие от пътя. Този път имахме късмета да е
сухо и слънчево и това се превърна в един от любимите ми участъци – плавни
завои, грапав асфалт и чудна природа.
Не след дълго достигнахме и албанската граница. С Боби решихме да
пробваме навсякъде да минаваме с лични карти – оказа се, че работи, но съм
сигурен, че ако не носехме паспортите щяха да ни ги искат. Последва кратка
проверка и вече бяхме в Албания – страната на крайностите. Малко след това
видях нещо, от което ми „падна ченето“. Срещу мен се движеше лек автомобил
Ауди, който изцяло беше облепен с кристали – да, с кристали, не с фолио!
Наближавахме Охридското езеро, а температурата отново започна стремглаво
да се повишава. Гледките покрай езерото са много красиви и съдейки по многото
хотели и изкуствено оформени плажове, явно местните ходят на „море“ там. След
езерото пътят е много приятен, с много завои, но за съжаление и с голям трафик.
Пристигнахме в Елбасан в ранния следобед, настанихме се в хотела, метнахме по тениска и къси панталони и излязохме на разходка из града. А навън никой! И как да има някой, като беше 39 градуса. Поразходихме се и решихме да дегустираме местните специалитети. Намерихме много приятно ресторантче, скрито зад крепостните стени, далеч от „стъргалото“. След като приключихме с вечерята, решихме да се разходим още малко. О, ужас! Всички бяха излезли по улиците. Отначало градчето ми се стори доста спокойно, но явно съм се объркал.
Ден 3: Елбасан, AL – Кукъс, AL - Valbonë, AL (305км/5,5ч)
Опаковахме багажа и отново на път. До магистралата след Тирана трафикът
беше ужасен. Рядко бих казал това, но въпросната магистрала напълни душата ми с
високоскоростните си завои, като на места имаше ограничения на скоростта на 60
км/ч поради прекалено острите завои за стандартите на магистрала.
В Кукъс решихме да се застраховаме и заредихме гориво, защото не се
знаеше къде и дали ще има бензиностанция в останалата част от маршрута за деня.
Спряхме за по кафе и вода на язовира „Fierza“ и продължихме напред.
До разклона след село Golaj пътят
беше чудесен с плавни завои и прекрасни панорамни гледки. След това стана
еднолентов, което от своя страна ни даде възможност да се насладим на
панорамните гледки, тъй като имаше доста скрити завои и беше твърде рисковано
да се кара бързо. В следващите около 60 километра минахме покрай
високопланински овчарници и изоставени сгради. По пътя тук-там имаше табели за
населени места (или по-скоро махали), но дали са обитаеми, не знам. Едва на
слизане настигнахме джип с въоръжени хора, който приличаше на военен или
гранична полиция.
Пътят към Валбоне криволичи около река Валбона, за която се твърди, че е
относително чиста, незасегната от човешка дейност. Дали е така не знам, но цветът
на водата е тюркоазено син. Опитах се да снимам, но камерата не успя да запечата
това, което успяха очите ми. Дори си налях вода за пиене от там.
Въпросният път до Валбоне е чудесен, но зъберите на Албанските Алпи,
кои то се издигат наоколо в комбинация с реката, носят спокойствие, което
предразполага човек по-скоро да се наслаждава на гледката, отколкото да кара.
Малко по-късно стигнахме до къмпинга, в който бяхме запазили нощувка и
понеже не може без адреналин – последните 500 метра бяха по чакълест път, който
беше като плаващи пясъци. Паркирахме моторите, свалихме багажа, а собственикът
ни посрещна с бира в ръка и ни уведоми, че водата е спряна поради ремонт и ще
дойде по-късно вечерта. Това не ни притесни особено, защото така или иначе не
бяхме яли нищо от сутринта и закрачихме бодро към най-близката кръчма. Докато
си хапвахме и се наслаждавахме на гледките, времето рязко се промени и заваля
страхотен порой. Изчакахме да премине, отпивайки от студената бира „Тирана“ и след
като бурята отмина закрачихме към къмпинга. Водата беше дошла, а в банята ни
чакаха „изненади“ на които доста се посмяхме – душът течеше отвсякъде, но не и
от дупките, а на тоалетната нямаше седалка…предизвикателства.
Наспахме се много добре, тъй като температурата през нощта падна до 14 градуса – свежо, а?
.jpg)
Ден 4: Valbonë, AL (via SH22) - Утјеха, MNE (222км/5,5ч)
На закуска побъбрихме с едни англичани, които обикаляха планините,
стегнахме багажа и отново на път. Знаехме, че този ден ни имаме около 160 км из
планините, а от обяд се очакваха дъждове и нямаше време за размотаване.
Насладихме се отново на пътя и гледките покрай река Валбона, след което
бавно и славно (предимно бавно) се понесохме из планинските пътища. Широчината
на пътя отново беше една лента, завоите следваха един след друг, но за разлика
от предния ден настилката не беше добра, имаше пясък и камъни почти навсякъде,
а и сравнително редовно ни изненадваше някое превозно средство, скрито зад
поредния завой. С други думи, километрите вървяха бавно. На всичко отгоре точно
по средата на нищото от задната ми гума прозвуча такъв гръм, че изтръпнах. В следващите
няколко секунди си представих как се е пръснала и търсим помощ нейде из
албанските планински селца (а бяхме изминали поне 50 км от последното). За мой
късмет и щастие, просто бях настъпил някакъв камък, който както Боби описа „се
пръсна като пиратка“ под гумата. Късмет!
Едва след половината път нещата придобиха друг облик, лентите станаха
две, а настилката предразполагаше човек да се отпусне. Като че ли за награда за
упоритостта ни, албанските планини ни изпратиха с чудесни последни километри, в
които имаше скоростни прави, фиби и чудесен асфалт.
Поизморени от преминатите изпитания, спряхме в едно селце за
традиционните кафе и вода, където се запознахме с няколко местни младежа, криещи
се на сянка. За разлика от планината, тук в ниското температурите отново
надхвърляха 35 градуса. Освежихме се и по конете. Километрите преди границата
бяха по-скоро досадни поради трафика и многото селца, през които минаваше
пътят. Вече нямах търпение да стигнем морето и да се изтегна на плажа.
Не след дълго достигнахме до курортното селце Утјеха, хвърлихме мото-дрехите
и багажа и газ към плажа. Близкият плаж беше само на около 200 метра от къщата
и решихме да отидем първо на него…уви, камък до камъка, демек няма как да
легнеш. Добре де, ще се плува. Е да, ама не! Докато стигнеш до дълбокото трябва
да прегазиш през камъни, върху които растяха доста големи водорасли и си беше
истинско изкуство да не изкълчиш крак и да не се пребиеш. Решено е – местим се
на съседния плаж, който беше на около 10 минути пеша. Плажът беше отново с камъчета,
но далеч по-дребни, тоест дори може да легнеш (ако си мазохист). Е, полежахме…
Управителката на къщата ни препоръча една „народна“ кръчма, почти на брега, в която готвели вкусно. Не беше нужно да ни убеждава дълго. Наслаждавайки се на храната, гледката и студената бира, изпратихме и този ден.
Ден 5: Утјеха, MNE - Пераст, MNE - Котор, MNE (88км/1,5ч)
Този ден беше определен повече за почивка, отколкото за каране и трябваше
само да се придвижим до Котор, който бе на около час и малко. И тъй като не
бързахме за никъде станах към 8 и отидох на близкия плаж. Бях сам на плажа и
блаженството, което изпитвах компенсираше до голяма степен липсата на кафе.
След час наслада и две къпания се запътих към квартирата, събрахме багажа и
напред към Котор.
Настанихме се в новата квартира, която беше разкошна, със страхотни хазяи
и само на 15-20 минути пеша от Стария град, който бе основната ни цел за късния
следобед.
Другото, което бях набелязал е да посетим малко градче, което се намира в
близост до Котор (на около 11 км) – Пераст. Метнахме се на моторите и любувайки
се на гледката, която се разкрива от брега на Которския залив, стигнахме до
въпросното градче. В архитектурата на града се забелязва италианско влияние, а
в близост до него се намира малък остров (Св.Георги), на който има малка
църква. До острова се стига само с лодка, но слънцето така силно напичаше, че
решихме да пропуснем тази част. Седнахме в едно от крайбрежните ресторантчета,
далече от централната част, където гъмжеше от туристи и се насладихме на
гледките и спокойствието, което носи водата…Е, и на леденото „Никшичко“ пиво.
Към 16 часа бяхме обратно в Котор, където хазяина ни разубеди да не ходим
толкова рано към Стария град, заради жегата. Не ни беше нужно повече и веднага
се озовахме на един от местните плажове - силно казано плаж – бетонна площадка,
насипана с дребен чакъл). Хората са казали: „Като няма риба и ракът е риба“.
Така откарахме следващите два часа, съчетавайки слънчевите бани с разхлаждане
във водите на Адриатическо море.
Посещавал съм Котор и преди, като поради ограниченото време, с което съм
разполагал, фокусът ми е бил предимно в Старият град. Този път главната цел
беше изкачване на крепостната стена, а в последствие да се „изгубим“ в Стария
град по тъмно.
Влязохме през главния вход на крепостта (т.н. „Морска порта“) и се
отправихме към крепостната стена. За изкачване се заплаща 8 евро такса, като
след 20 часа касата не работи и може да се качиш безплатно, но пък по тъмно ще
пропуснеш зашеметяващата гледка от върха. Самото изкачване отнема около 30-40
минути и е с денивелация около 300 метра. На върха се намират останките от
замъкът „Св. Джон“, а гледката оттам спира дъха.
Въодушевени от преживяното, слязохме в Стария град и обикаляхме по
уличките, попивайки от атмосферата, която завладява. А там в съчетание с
приказните сгради и катедрали, каквото ти душа иска: на главния площад -
концерт, по малките улички – шикозни магазинчета, кафенета, ресторантчета и
улични певци.
Уморени и наситени от впечатления решихме да хапнем и да възстановим изгубените течности.
Ден 6: Котор, MNE – Ловчен, MNE - Никшич, MNE – Мойковац, MNE - Рожайе, MNE (251км/5ч)
Утрото ни посрещна с усмивка и прекрасни гледки към Которския залив.
Прескочих до близката пекарна и докато Боби направи кафето, закуската беше на
масата. Някак си мълчаливо премина закуската, загледани в заобикалящите ни
красоти.
Опаковахме багажа, разменихме още някоя приказка с хазайката, която много
се зарадва като разбра накъде сме се запътили и ни препоръча място за обяд – но
за това по-късно…сега беше ред на Ловчен. Още със самото изкачване ме обзе
еуфория, предизвикана от гледките и от поредицата фиби, които ни очакваха. Пътят
е широк малко повече от едно платно и както се оказа доста използван (мотори,
коли, че даже и камиони), но въпреки това има видимост и позволява по-агресивно
шофиране. Първите няколко завои се колебаех между гледката и карането, но
карането надделя. Спряхме на една от последните фиби, където имаше фургонче, от
което звучеше Металика и около него се бяха наредили около 10 мотора.
Полюбувахме се на гледката, пихме по една студена вода и продължихме напред. Не
се отбихме до самия парк „Ловчен“, но виновен за това беше пътят, който вече
беше с две платна и доста приятни завои, които неусетно ни отведоха до
Подгорица. Последва поредния температурен шок за нас, защото от 24 градуса в
планината, температурата тук вече надхвърляше 33. Затова заредихме гориво и
напред към каньона на река Морача. Не знам защо, но този път е приеман, като много
опасен и е предвидено да бъде заобиколен от бъдеща магистрала между Подгорица и
Белград. От една страна това е добре, тъй като трафикът ще намалее, но се
надявам да не спрат поддръжката на този прекрасен участък. Улисани от
поредицата завои и тунели неусетно стигнахме до Мойковац, който е един от
известните планински курорти на Черна гора. Там по препоръка от хазайката в
Котор, се отбихме до ресторант с прекрасна гледка, чиито собственик е неин
роднина. Заситени от вкусната храна се метнахме на машините и продължихме към Рожайе.
Пътят до там е приятен, на някой места с немного равна настилка, но предлагащ
възможности, както за по-бързо каране, така и прекрасни планински гледки, на
които да се любува човек.
Пристигнахме на мястото, където си бяхме запазили нощувка и останахме
приятно изненадани. Оказа се „еко-комплекс“, който е разположен на немалка площ
в планината извън Рожайе. Въпросният комплекс се състои от огромен ресторант,
известно количество стаи над него, множество бунгала с различни размери, като
всичко е изградено основно от дърво. По препоръка на едно от момчетата там,
хапнахме качамак, приготвен по местна рецепта.
След вечеря направихме разходка из полята над комплекса и с падането на нощта се прибрахме в бунгалото, където блажено заспахме.
Ден 7: Рожайе, MNE - Нови пазар, SRB – Копаоник, SRB - Прокупле, SRB – София (403км/7,5ч)
На сутринта бяхме малко неприятно изненадани от времето. Небето беше
покрито с черни облаци, духаше вятър, а температурата беше 11 градуса. Докато
закусвахме размишлявахме над въпроса „Ами сега какво?“. Оказа се, че през Балканите
преминава някакъв студен циклон, придружен с обилни валежи. Хм…това определено
повлия на решението ни да съкратим пътешествието и да поемем обратно към къщи. Друмитор
и останалите непокорени места оставихме за друг път.
Облякохме кой каквото имаше и газ напред. Пътят до сръбската граница ни
измъчи доста с ремонтите, които се извършваха там и светофарите, които бяха на
всеки 500 метра. Най-накрая стигнахме сръбската граница, където температурата
беше около 27 градуса. Постоплихме кокалите, махнахме някоя от допълнителните
дрешки и поехме към Копаоник.
Изкачването към курорта, самият курорт и слизането в посока Брус са
феноменални – гледките и пътната настилка са мечта за всички мотористи. Дори
фактът, че температурата отново беше 11 градуса, не успя да ни попречи да
попием прекрасните гледки и да усетим грапавия асфалт в завоите. Изобщо не
исках да си тръгвам - бях като дете в увеселителен парк. Идваше ми да се върна
и да изпитам това усещане още веднъж. Уви, черните облаци упорито вървяха след
нас и рискувахме вместо пред дъжда да караме заедно с него. Затова, колкото и
да не ни се искаше, продължихме напред.
Не знам дали защото беше минало обяд или от това, че ни замириса на
сръбска скара, но вече бяхме гладни. Предния път, упътени от местни жители,
бяхме открили невероятна кръчма на изхода от Прокупле. Така следващите 60 километра ми се сториха
безкрайни. Най-сетне достигнахме Прокупле, а там - задръстване и никой не
мърда. Направих знак на Боби и след известна борба с трафика се промушихме до
края на града. Напълнихме машините с гориво и се отправихме към кръчмата.
Стигаме до нея и…о, ужас! Асфалтираха пътят точно пред заведението. Толкова бях
гладен, че бях решен да премина през току що положения асфалт. Един от
работниците, явно предусетил това мое намерение застана пред мен и
многозначително замаха с ръка, давайки ми да разбера, че това не е вариант.
Добре де, паркирахме отсреща в полето и след кратки пазарлъци минахме през
горещия асфалт. Втора греда – кръчмата не работеше (явно от заведението са
решили, че няма смисъл). Безславно се метнахме на машините и продължихме.
Не след дълго се качихме на магистралата и отпрашихме. Дъждът явно беше
минал напряко и в определени участъци на магистралата имаше доста вода, но
извадихме късмет и докрай не облякохме дъждобраните. На българската граница ни
очакваше невероятна опашка от гастербайтери, които се прибираха по родните си
места. Благодарихме, че бяхме с мотори и пред уморените им погледи се
промушихме най-отпред.
Последва традиционната снимка и изпълнени със спомени, продължихме
напред.
Няма коментари:
Публикуване на коментар