Мото пътешествие - Алпи - 2019

Мото пътешествие – Алпи – 9 дни, 3700км

Дойде време да сбъдна още една мечта – обиколка с мотора из Алпите. Тази обиколка беше планирана от три години, но по една или друга причина все беше отлагана. Но ето, че дойде и нейното време. Междувременно изчетох доста материали, направих и доста промени, но определено имаше смисъл от всяко допълнение или промяна на маршрута.

След известна подготовка на моторите, необходимите аксесоари, валути и застраховки дойде и денят хикс. Натоварихме багажа и потеглихме. Участниците – вече познатите ви Боби (Suzuki GSR), Надето и моя милост Симеон (Yamaha Diversion F). След като се събрахме на обичайното място  яхнахме “конете” и се втурнахме напред, жадни за приключения.

Ден 1 (София, BG - Ниш, SRB - Белград, SRB - Сремска Митровица, SRB / 480км)

Преминахме границата ни със Сърбия сравнително бързо и поехме по магистралата. Скучен участък, но за съжаление не разполагахме с повече време и трябваше да навъртим повече километри за кратко време. Времето беше с нас и за сметка на скучните и безкрайни прави участъци, небето беше покрито с облаци, което намаляваше в известна степен юлската жега.  Наближавайки Сремска Митровица природата реши да се „погрижи“ за нас и дъждът се изля. Малко преди това спряхме и облякохме дъждобраните, така, че нямаше изненади. Остана само лекото неудобство, докато чакахме на рецепцията на хотела, a от нас се стичаше леко кална вода…е, рискове на професията.

До този момент не бяхме спирали в този град и честно казано нямахме никакви очаквания. От хотела ни препоръчаха една кръчма близо до центъра на града и ни извикаха такси (в този град всички таксита са стари дизели). Хапнахме чевап и други местни специалитети, пихме по някоя бира и решихме да се разходим пеша обратно към хотела. Градчето не изглежда много богато, но спретнатите къщички, поддържаните тротоари и тревни площи ни направиха доста добро впечатление. Прибрахме се в хотела и по леглата….чакаше ни още един ден по магистралите. 

Ден 2 (Сремска Митровица, SRB - Загреб, HR – Любляна, SLO - Кранска гора (Rateče), SLO / 560 км)

Събудихме се сравнително рано, закусихме и поехме напред. Този ден слънцето се бе показало иззад облаците, сякаш да компенсира скучните прави участъци. Границата с Хърватска минахме без проблеми и продължихме напред. По някое време поглеждам, че горивото намалява и трябва да заредим - добре дошло за кафе и разхлаждаща напитка. Според табелите до Загреб оставаха около седемдесет километра, а следващата бензиностанция беше на двадесет. Това ни устройваше идеално, тъй като и двамата бяхме минали на резерва, с която щяхме да минем около петдесетина километра. Уви обаче, очакванията не винаги се оправдават. Бензиностанцията преди Загреб беше в ремонт и не работеше. Сега ми е забавно, но в онзи момент изобщо не ми беше смешно. По едно време Боби ме изпревари и с ръка ми показа, че в резервоара си вече няма нищо. Тревожно погледнах към моето табло и с ужас установих, че и моята резерва вече мига. Смейте се вие, но аз си представях как бутам мотора в следващите петнадесет километра до Загреб и хич не ми беше забавно. В този момент съдбата се намеси и видяхме отбивка за населено място, близо до магистралата. Отбихме се и за наше огромно щастие имаше работеща бензиностанция, до която дори стигнахме без да бутаме. Гориво до капачка, вода за разхлаждане и обратно на магистралата. Последва границата със Словения, която минахме също така бързо, както и предната. Тамошната магистрала е значително по-интересна от тези в Сърбия и Хърватска – редуват се непрекъснати и плавни завои, изкачвания и спускания. Това комбинирано с красивите гледки наоколо ни накара да се разнообразим и неусетно достигнахме до отклонението за Кранска гора. Усещането, че вече сме в Алпите ни инжектира нова доза сила и даже с леко учудване установихме, че сме навъртели около 560 километра.

С приповдигнато настроение се настанихме в хотелчето, вечеряхме на терасата на гостилницата с гледка към Алпите и се отправихме към леглата…същинското приключение беше започнало.

Ден 3 (Кранска гора (Rateče), SLO - Grafendorf 77, 9634, AT -  Лиенц, AT – Großglockner-Hochalpenstraße (шосе 107/2504м.) -  Zeller Fusch 9, 5672, AT – Krimml, AT (Krimml waterfalls) - Gerlos, AT (Герлос пас/1500м.) - Gerlosberg, AT / 340 км)

Дали от чистия алпийски въздух или от адреналина в нас сутринта всички се събудихме преди алармите. Смазахме веригите на моторите, приготвихме багажа и седнахме на верандата, наслаждавайки се на сутрешното слънце и величествените планини около нас. След известно време потеглихме към австрийската граница. Много пъти съм минавал оттам, но зимата с кола и винаги съм се питал какво ли е да минеш с мотор през лятото. Ами ето отговора – уникално изживяване. Сетивата ни бързо започнаха да се нагаждат към асфалта, който държи гумата, непрестанно сменящите се гледки (планини, равнини, реки и китни селца) и разнообразните по трудност завои и наклони. Времето отново припомни за себе си, но въпреки слабия дъжд, който се изсипа продължихме напред. Малко преди Лиенц дъждът спря и с приповдигнато настроение се отправихме към Гросглокнер. Колкото повече приближавахме, толкова повечевълнението нарастваше. Много неща бях прочел и много клипове бях гледал и мога да кажа, че всички хубави неща бяха верни. Платихме таксата от 26,50€ и отпрашихме напред. От вълнение обърках посоката и вместо към ледника се озовахме на върха, където през прохода Hochtor Pass (2504м.) се преминава към Zell am Zee. Тази грешка се оказа добър повод да минем по това шосе няколко пъти. Както и да е, върнахме се обратно и се качихме до Гросглокнер. Изключително красиво и подредено с австрийска прецизност място. Паркирахме на определения за мотори паркинг и започнахме да попиваме от заобикалящата ни гледка. Времето се мръщеше и подухваше хладен ветрец (+7,5֯) и след известно време се яхнахме на моторите и обратно през Hochtor Pass към следващата дестинация – водопадите Krimml и Gerlos Pass. На слизане отново ни заваля, но ние предвидливо бяхме облекли дъждобраните и освен, че понамалихме скоростта не ни направи особено впечатление. Така преминахме през няколко населени места, където забавянето на скоростта ни позволи да се полюбуваме на окичените с цветя къщи, подредените дворове и наситеното зелено на перфектно подстриганата трева. Лека полека достигнахме до началото на Gerlos Pass. Времето беше напреднало и решихме, че няма да спираме на водопадите и започнахме превземането на прохода. Мога да кажа, че изкачването откъм водопадите до пункта за заплащане (6,50 €) е по-добрата част за каране, но другата част е по-красива (лично мое мнение). На слизане отново ни заваля, но това беше добре дошло. Леко забавихме темпото, тъй като вече се бяхме изморили. Наближавайки хотела дъждът спря и облаците се отдръпнаха, като че ли искаха да ни покажат красивия залез. Настанихме се в пансиона, където се запознахме с една германка, която сама със своето CB500 беше се запътила към друга част на Италия. Края на деня отбелязахме с виенски шницел, бира Zillertal и забавни логически игри/ребуси, направени от дърво.  

Ден 4 (Gerlosberg, AT – Инсбрук, AT - Бренер, IT (Passo del Brennero/1370м.) - Passo Giovo/Jaufenpass (SS_44/2094м.), IT - Stelvio Pass/Stilfser Joch (SS_38/2758м.), IT – Bormio, IT - Teglio, IT / 390 км)

Рано сутринта напуснахме Gerlosberg и поехме към Инсбрук. Още с качването на магистралата усетихме неприятния тежък трафик от забързаните коли, микробуси и камиони. Отдавна не бях виждал движеща се плътна колона от тирове, която е окупирала изцяло дясната лента на магистралата. Допълнително напрежение допринасяха и текущите ремонти, заради които на моменти цялата магистрала спираше. Интересното в случая беше, че когато движението спираше, лявата лента се дърпаше плътно в ляво до мантинелата, а дясната лента чинно спираше в аварийната лента. Това нещо спомогна за нашето безпроблемно подминаване на колоната и бързото преодоляване на участъка до италианската граница.

Самата граница минахме неусетно и стъпихме на една от най-високопланинските магистрали в Европа. Пътят е далеч по-различен от обичайните скучни магистрали, по които сме свикнали да караме. Непрекъснатите завои (някои от тях доста сериозни) в комбинация с летящите италианци, които непрекъснато държат вниманието ти приковано напред. Любителите на високите скорости определено биха го оценили.

Малко след Болцано се отклонихме към Мерано и черешката на тортата - проходът Stelvio. За наша радост отново бяхме на високо в планината, минавайки през прохода Giovo. Пътят при изкачването на прохода е тесен и с не много добра настилка, но за сметка на това, гледката от върха, както и пътят на спускане са приказни.

В ниската част се преминава през множество населени места, които не мога да кажа, че са ме впечатлили с нещо. След кратка почивка за кафе и гориво се отклоняваме на ляво към Stelvio. Мога да кажа, че каквото и да сте чели, гледали или очаквали няма нищо общо с реалната красота и тръпка, която този проход предоставя. Пътят започва съвсем непретенциозно до момента в който без никакво предупреждение започват уникалните „фиби” (48 от северната страна и 27 от южната). За наше щастие беше делничен ден, късен следобед, идеално слънчево време и минимален трафик, което от своя страна допринесе за максималната наслада, която изпитахме при преминаването му. На върха спряхме и с най-широките усмивки на света безмълвно гледахме фибите, които току що бяхме преодолели. След това извадихме снимачната техника, снимахме каквото може да се снима, купихме си тениски, лепенки и магнити, поседяхме още известно време, наслаждавайки се на гледката и поехме надолу. Последваха още 27 обратни завои и доста по-различни (не толкова сурови) гледки, в сравнение със северната страна. Не след дълго се озовахме в Бормио, а оттам се отправихме към Teglio, където бяхме резервирали хотел. Въпросният път до Teglio ме изуми с две неща - огромните площи с ябълкови масиви и множеството тунели (и като брой и като дължина).

Настанихме се в хотела и след като взехме по един бърз душ хапнахме паста (че какво друго). След това се разходихме в красивото градче и се отправихме към леглата…и този, изпълнен с хубави емоции, ден приключи.

Ден 5 (Teglio, IT - Bormio, IT - Passo del Gavia, IT (SP_29/2652м.) - Passo del Tonale, IT (Road 42/1883м.) – Mendel Pass (Road 42/1362м.) - Via Bolzano, 17, 39057 Appiano sulla strada del vino BZ, IT – Fedaia Pass (2057м.) - Rocca Pietore (Marmolada 3343м.), IT / 350 км)

Слънцето ни събуди сякаш искаше да ни покаже току що огрените алпийски склонове, които надничаха през терасата на хотела. Хубавото време ни подкани да се размърдаме и да яхнем моторите отново. Върнахме се обратно до Бормио, откъдето поехме към Passo del Gavia. Определено не става за каране, но пък такива умопомрачителни гледки има, че дори и да ставаше едва ли някой щеше да кара. Проходът е толкова красив, че направо ти се иска да запазиш в теб всичко, което би могъл да поемеш със сетивата си. Направихме кратка почивка на върха и продължихме надолу.

Честно казано нямах кой знае какви очаквания и за пореден път се убедих, че тогава се случват най-хубавите неща. Карайки по планинските пътища попаднахме на Passo del Tonale. Този и следващия проход (Mendel Pass) са страхотни трасета за каране на мотор – прекрасни гледки, разнообразни завои и асфалт мечта. Направихме кафе пауза на върха на Passo del Tonale, полюбувахме се на гледките и кристалния планински въздух и продължихме напред. На някои места, в завоите, до такава степен натисках мотора, че се чудех на моменти дали дисагите няма да задерат в асфалта – уникално!

Mendel Pass започва с плавно изкачване и завършва с рязка денивелация, където някои от „фибите” са достойна конкуренция на Stelvio Pass, но с по-добър асфалт. Пътят през Болцано до Понте Нова не мога да отлича с нищо особено. След това, с увеличаване на надморската височина и гледките и удоволствието от шофирането се увеличиха рязко. Завой след завой, преминавайки през доста населени места достигнахме до Canazei. Тук е моментът да вметна, че почти не видяхме карабинери, но за сметка на това навсякъде в населените места имаше камери за скорост. Отне ми известно време да го осъзная, но се надявам да не съм прекалил много.

По път към хотела преминахме през Fedaia Pass, на чийто връх има красиво езеро (Lago di Fedaia), но не спряхме тъй като над главите застрашително се бяха надвесили черни облаци и разбрахме, че нещата не отиват на добре. Няколко километра по-нататък след една дузина „фиби” достигнахме и подножието на планината Marmolada, където се намираше и хотелът ни за следващите два дни. Усещанията ни не ни подведоха и в момента, в който прибрахме моторите в гаража, небето се отвори и отвсякъде се появиха водопади. Доволни от преживяното през деня, наблюдаваме бурята от ресторанта с бира в ръка…   

Ден 6 (Rocca Pietore, IT – Canazei, IT – Sella Pass (SS_242/2218м.), IT - Passo di Gardena (SS_243/2136м.), IT -  Брунико, IT - Cortina de Ampezzo, IT - Passo Giau (SP_638/2236м.), IT - Rocca Pietore, IT / 240 км)

Планът за този ден беше съвсем различен, но поради натрупаната умора и нестабилното време решихме да съкратим маршрута наполовина. След страхотното италианско кафе и почти без багаж (с изключение на дъждобраните) се метнахме на моторите. Огромно впечатление ни направиха камионите, които бяха навсякъде и забележете – метяха камъчетата от пътното платно…не е истина.

Заредихме гориво в  Canazei и поехме към Sella Pass. На върха на прохода забелязах, че група японски туристи подозрително гледат не към Доломитите, а надолу по склона. Реших да проверя и какво да видя – мармот. Ха…не успяхме да видим това животно на Гросглокнер, но ето тук го видяхме. Надето беше малко разочарована, че не завива шоколад в станиол, но какво да се прави – може да е бил в почивка. Тъй като нямахме време да чакаме повече продължихме напред към Passo di Gardena. Времето беше с нас и редуващите се облаци и слънце допринесоха за красивите снимки, които направихме.

За следващата ни спирка (Cortina de Ampezzo/1211м.) бяхме чели, че е много красив град и решихме да го посетим и разгледаме. Градът се води един от първите ски курорти в света и към момента притежава около 70 ски писти. Наистина е красив град, но не бих казал, че изпъква чак толкова сред останалите китни градчета е полите на Алпите. Паркирахме моторите на специално определения за мотори паркинг близо до главната улица и се потопихме в атмосферата на града. Бях доста изненадан от многото туристи, които бяха полазили магазините, ресторантите и кафенетата. И понеже сме трети ден в Италия и досега не бяхме хапнали истинска италианска пица, решихме да поправим тази грешка. Намерихме една пицария с огромна веранда и си поръчахме. След като и този пропуск беше поправен можехме спокойно да продължим с обиколката. Имахме два варианта за прибиране – през Passo Giau или Falzarego Pass. Не че знаехме какво представляват и двата, но на картата Passo Giau изглеждаше с повече завои и избрахме него. Определено не съжалихме за избора си, тъй като се оказа изключително красив и спокоен проход. Спряхме на върха за кратка почивка и снимки. Имахме известни колебания за разходка, но гледката пред нас ни отказа – отвсякъде се приближаваха буреносни облаци и беше ясно, че ще ни вали. Облякохме дъждобраните и с леко свито сърце поехме напред. Ще попитате защо съм се притеснил…ами ако бяхте видели какво се изсипа предната вечер и вие щяхте да се притесните. Нямахме много опции – трябваше да се приберем в хотела. Не след дълго заваля и дъжда. За наше щастие минахме само по периферията на бурята и не усетихме нищо по-сериозно от намокрени ръкавици. Както си карахме по пътя изведнъж гледаме отцепен район, полиция и спрели коли. За втори път днес успяха да ни изненадат – изтекло беше гориво от камион и бяха отцепили района за да го третират с пясък и някакъв червен прах, за да не стане беля. Е, може ли такова нещо?!? Благополучно се прибрахме в хотела, а малко след това дъждът спря и слънцето се показа отново. Какво по-прекрасно от това да изпиеш едно кафе на верандата. Нова изненада. Както си гледам в нищото, фокусирам някакво животинче на поляната до хотела. Загледах се и какво да видя – по цялата поляна има мармоти. Много сладки и любопитни същества. Успяхме да се доближим на около два метра от тях и да ги снимаме.

Така измина и този ден – изпълнен с положителни емоции и впечатления.

Ден 7 (Rocca Pietore, IT - Passo Staulanza (1773м.) – Duran Pass (1601м.) - Sant'Antonio Tortal, 32028 Белуно, IT -  Триест, IT (Passo San Boldo/Пътят на 100-те дни/SS_635/706м.) - Риека, HR / 350 км)

С леко присвито сърце закачихме багажа на моторите, взехме си довиждане с любезните домакини и потеглихме. Имахме още три прохода преди да кажем „чао” и на Алпите. По тази причина изобщо не ни се бързаше. Опитвахме се да попием колкото е възможно повече от заобикалящата ни красота, спокойствие и планински въздух, наситен с аромата на билки. Проходът Passo Staulanza в по-голямата си част минава по склона откъм долината, което предостави възможността да се насладим на гледката от птичи поглед. Толкова се бях захласнал, че забравих да снимам. Иначе проходът е с чудесна настилка и определено става за каране. Неусетно излязохме от този проход и се отклонихме за следващия - Duran Pass. В по-голямата си част трудно бих го нарекъл път, а по-скоро горска пътека. Въпреки, че беше широко колкото една кола, леко неравно и свързваше малки планински селца, на пътя нямаше нито една дупка. Даже напротив – имаше участъци с чисто нов асфалт. Изкачването не е нещо впечатляващо, но на върха има страхотна гледка и хижа, в която може човек да изпие едно кафе или да хапне нещо. На спускане пътят леко се разширява и става по-равен.

В равнината пътят към Белуно се движи покрай река и следва завоите й, което го прави изключително приятен за каране с по-голяма скорост.

Малко след Белуно се отклонихме към Passo San Boldo. Изкачването е незначително, но поради факта, че пътят не е натоварен и минава по средата на поля и няколко не толкова оживени селца го прави доста приятен. Точно в началото на самия проход седнахме да изпием по едно италианско кафе и леко да отдъхнем. Там срещнахме двама български мотористи, с които поприказвахме доста.

Колкото и да не ни се искаше трябваше да продължим. Самият проход San Boldo е изключително кратък, но гледката на седемте тунела и няколкото последващи обратни завои след тях определено си заслужава. След като ги преодоляхме се озовахме в равнината, където слънцето безмилостно раздаваше лъчите си. Последваха около 200 км магистрали, които не мога да кажа, че има с какво да се запомнят освен с ужасния трафик, километричното задръстване и 32 градуса на въздуха.

Малко преди границата между Словения и Хърватска нещата рязко се промениха след като слязохме от магистралата. Сякаш за компенсация на изминатите километрите по магистралата, този път е доста приятен с разнообразни завои и хубава настилка. Адреналинът се върна, натиснахме моторите и неусетно пристигнахме в Риека.

Докато вечеряхме на брега на морето и отпивахме от студеното Ožujsko пиво коментирахме как от над  2000 метра сутринта в подножието на Marmolada сме се озовали на брега на морето… Беше нереално, сякаш „преди” никога не е съществувало. 

Ден 8 (Риека, HR  - Сремска Митровица, SRB / 510 км)

Както не един път съм казвал карането по магистрала не ми е от любимите неща, но нямаше как… трябваше да се навъртят километри. Най-запомнящото се от този ден, освен плескавиците и чевапите, които хапнахме беше разходката ни в Сремска Митровица. Както отбелязах по-горе, доста приятно и спокойно градче.

Ден 9 (Сремска Митровица, SRB - София, BG / 480 км)

Този ден поспахме повече. Дали от липсата на предизвикателства или от факта, че отново ни очаква магистрала, хич не ни се тръгваше. Закусихме, пихме едно-две кафета и поехме. След няколко часа и тежък трафик от завръщащите се гастарбайтери преминахме българската граница. Направихме традиционната снимка на приключенците, чийто сърца и сетива бяха изпълнени с прекрасни спомени от последната седмица, наситена с емоции и свежи спомени.

Сбъднахме още една мечта…а може би е било сън... Сега изглежда толкова далечно и нереално... J