Мото пътешествие - Балкани - 2018

Мото пътешествие – Балкани – 8 дни, 8 държави, 3100км

Ето че дългоочакваният миг след повече от половин година подготовка и мечти настъпи. Тазгодишното пътешествие включва обиколката на осем балкански държави – България, Македония, Гърция, Албания, Черна Гора, Хърватия, Босна и Херцеговина и Сърбия. Само да отбележа, че досега не бяхме стъпвали в половината от посочените страни, което поставяше пред нас доста неизвестни. Участниците в пътешествието са обичайните заподозрени – моя милост, Надето (Yamaha Diversion F) и Боби (Suzuki GSR600). Багажът е стегнат, валутите (шест на брой) са приготвени, a ентусиазмът кипи в кръвта. Заредихме резервоарите, превключихме на режим „приключенци“ и потеглихме.

Ден 1 (София, BG – Куманово, MK – Велес, MK – Битола, MK – Охрид, MK / 440km)

След кратко каране по пътищата на България достигнахме границата ни с Македония. Времето беше доста приятно – слънце с облачета и приятен ветрец. Пътят след границата далеч не е от най-добрите, доста натоварен с редуващи се остри завои без никаква видимост и редуващи се села и паланки, което прави изпреварването почти невъзможно. Затъркаляхме се и след час излязохме на добър междуградски път, където успяхме да изпреварим събралата се върволица. Радостта обаче не трая дълго. След известно време времето се промени коренно и задуха буреносен вятър. Като видяхме накъде отиват нещата спряхме и облякохме дъждобраните – както се казва по-добре ние да сме крачка пред дъжда. А той не закъсня... Освен това не беше просто дъжд – леле, каква буря захвана. Небето се отвори и започна да се лее. А за да е още „по-приятно“ вятъра ни разхождаше наляво-надясно като есенно листо. Бяхме принудени да караме с около 40 км/ч за да успяваме да караме в лентата си. Ще ме попитате „Защо не се скрихте?“ – ами просто нямаше къде. След 30 минутна борба със стихиите видяхме бензиностанция. Най-накрая имаше къде да се скрием. Уви, ако знаех какво ме чака нямаше да си помисля да влизам. Та...влизам аз под козирката с космическата скорост от 20 км/ч и усещам как предната гума губи сцепление и моторът тръгва да пада. Не знам какво направих защото стана за части от секундата, но както вървях напред успях да извъртя мотора на 180 градуса (паркиран точно на бензиновата колонка) и спрях. Няма да ви разправям как изглеждаха тримата служители от бензиностанцията, застанали ококорени с отворени усти. Както и да е, обрахме овациите и продължихме напред. Дъждът спря, слънцето се показа, а пътищата ставаха все по-добри. След Куманово се насочихме към Велес, където спряхме да хапнем. Магистралата е доста приятна за каране с плавни завои и красива природа наоколо. Особено ни зарадва участъка, където се разделя на две части (заобикаляйки планината) – до теб планина, от другата страна бездна, а пред теб завой след завой. Минахме покрай родния град на Батман (Прилеп 😊), Битоля и се насочихме към Охрид. Пътят преди Преспанското езеро е изключително красив, с плавни, бързи завои. Не след дълго пристигнахме в Охрид. След 40 минутно лутане успяхме да намерим хотелчето. Не знам как сме изглеждали, но лелята ни гледаше много странно, особено след като поисках метла, за да изметем засъхналата кал по нас. След като се изкъпахме, излязохме да разгледаме града. Доста приятно местенце, където човек може да види всичко – от лъскави заведения до ориенталски кафенета, от забулени жени до всякакви народности туристи. Хапнахме, тествахме прочутите „лозова“ ракия и „Скопско пиво“ и обратно към хотела. 

Ден 2 (Охрид, MK - Битола, MK – Флорина, GR – Кастория, GR – Неа Котили, GR - Аристи, GR - Папинго, GR / 300km)

Събудихме се отпочинали и седнахме на брега на Охридското езето да закусим. Слънцето напичаше доста приятно, а от езерото лъхаше слаб ветрец. Направихме бърза разходка по „крайбрежната“ улица и се яхнахме на моторите – път ни чакаше. Минахме през Битола, пресякохме границата с Гърция, оттам през Флорина. Времето беше решило отново да постави уменията ни на изпитание, стъмни се и плисна. Ама като казвам плисна имам предвид изля се. Преминахме и през това – малко преди Колокинту спря. Спряхме в едно селце да попитаме дали се движим в правилната посока. Хората там упорито се опитваха да ни обяснят, че трябва да се върнем и да хванем магистралата, но ние не, та не. Видяха, че няма да излязат на глава с нас и казаха: „Да знаете, че там не е за всеки...пътят е завой след завой“. Така си беше, пътят не е за всеки. Доста засукан, с остри завои, необезопасен и километри без никакво населено място или следа от цивилизация. Въпреки това, не мисля, че някой от нас съжали за избора си. След редуване на дъжд и слънце достигнахме разклона за Аристи и Папинго. Започнахме да се изкачваме нагоре и изобщо си нямахме идея къде ще попаднем. Завой след завой се изкачвахме все по-високо в планината. Подминахме Аристи и се отправихме към Папинго (надморска височина: 958м). За красотата на пътя мога да кажа само едно – не е за хора със слаби сърца. Редуват фиба след фиба - уникална красота. Достигнахме Папинго (известно още като Papigko или Papigo), който се намира в природния парк „Vikos–Aoös“. Районът е изключително известен с туристическите си маршрути и рафтинг. Самото селце бих описал като „райско местенце“ с каменни къщи и калдаръмени улици, населено с изключително ведри и гостоприемни хора. За мое учудване имаше доста туристи. Настанихме се в стара къща с дървени стъпала и старинно обзавеждане, съчетано със съвременни удобства. След задължителната баня хапнахме на терасата на една таверна традиционната гръцка салата и характерните за местността агнешки котлети, подплатени с домашна гръцка ракия, след което се отправихме да поспим.

Ден 3 (Папинго, GR – Саранде, AL – Лоагара пас, AL - Влоре, AL - Дурес, AL / 340km)

Тази сутрин станахме рано и се разходихме из Папинго. Закусихме в двора на къщата в която бяхме отседнали и започнахме да стягаме багажа. Това беше едно от малкото места, на които съм бил и от които не ми се тръгваше, но нямаше как – Албания ни зовеше. Потеглихме. Този ден времето беше изключително слънчево и приятно. Достигнахме границата с Албания. Оказа се, че гръцкият митничар е моторист и се заговорихме. Попита ни дали сме били друг път в Албания и нещото, което ме шокира беше реакцията му „О! Внимавайте и спазвайте правилата. Полицията ще ви спира за какво ли не...“. Да ви кажа чувал съм какви ли не истории за Албания и това само подклади лекото ми вътрешно притеснение. В последствие всички митове бяха разбити. Не, че е имало за какво, но не ни спряха нито веднъж. Хората бяха изключително дружелюбни, пътищата в супер състояние, а природата красива – какво повече му трябва на човек с мотор. След границата прехвърлихме планината и се насочихме към крайбрежието – Саранде, а оттам към Лоагара пас. Впечатляващо място, извисяващо се на 1043м над морето. Чудесна настилка и прекрасни завои. Всичко, което бях прочел за това място е вярно, включително и това, че е много ветровито. Спряхме, полюбувахме се на гледката, направихме си някоя друга снимка и продължихме към албанската ривиера „Влоре“. Европейски курорт с огромни хотели, пясъчна ивица, палми и лъскави заведения. Както коментирахме помежду си, не е нашия тип курорт, но... различни хора, различни идеали. Заредихме гориво (не приемат плащане с карти)и напред към крайната точка за деня – Дурес. Не мога не спомена шофьорските умения на албанците – изпреварват къде ли не, секат завои без видимост...как оцеляват не знам. Пристигнахме на свечеряване, настанихме се и побързахме да вечеряме, докато все още има къде. Оказа се, че ресторантът на хотела работи и седнахме там. Имахме възможност да си поговорим с едно от момчетата от персонала (Джони) и да разберем нещо повече за Албания. Между другото целия персонал на хотела се състоеше само от млади момчета (според мен на не повече от 25 години), а по пътя срещнахме множество сергиии крайпътни магазинчета, в които работеха деца. Може би там нямат проблем с детския труд...кой знае. След вечеря се разходихме по плажа, където послушахме малко местна музика пред едно от заведенията. Признавам си, успяха да ни върнат поне 50 години назад (казвам го в добрия смисъл). Както се убедихме Албания е страна на контрастите – от лъскавите хотели до мизерните къщурки, от съвременните заведения до сергиите, но навсякъде дружелюбни и усмихнати хора, които идея си нямат какво да правят, но го правят с желание. Като цяло съм впечатлен от страната и съм убеден, че ако продължават така рано или късно ще станат предпочитана туристическа дестинация. Не след дълго се прибрахме и легнахме да спим – имахме нужда от сън.

Ден 4 (Дурес, AL – Тамаре, AL (SH20 Хани и Хотит-Вермош) - Котор, MNE - Дубровник, CRO / 390km)

На сутринта поехме отново. Отдалечихме се от морето и се отправихме към село Тамаре, като междувременно ни предстоеше да преминем през прохода „Хани и Хотит-Вермош“ (дължина: 30км, надморска височина: 740 м). Признавам си, бях чел доста неща и доста филми бях изгледал, но видяното надмина всичките ми очаквания. Както един албански колега с мотор каза: „Това е перлата“. Не знам как да опиша всичко това, но на кратко – перфектен асфалт, разнообразни завои, прекрасни фиби, величествена природа и кристален въздух. Определено бих го описал като един от най-зрелищните пътища, по които съм минавал. С широко отворени очи и разтуптяни сърца достигнахме до село Тамаре – малко, спретнато, красиво. Там спряхме за кафе и обяд и поехме наобратно. Спряхме още веднъж на най-високата точка за да се полюбуваме на гледката и газ напред. Достигнахме границата с Черна Гора и си взехме довиждане с Албания – страната на Мерцедесите (вярно) и бункерите (спорно – видяхме по-малко от 10). Продължихме напред. Минахме през Подгорица, където един местен чичо ни начерта карта на лист с химикалка. Решихме да се отдадем на приключението и да се движим по нея, а не по GPS-а, заобикалайки Шкодерското езеро (вече бяхме минавали оттам). Мога да кажа, че инстинктът не ни подведе – минахме по страхотен път с високоскоростни завои, нов асфалт и гледки, о, какво гледки само! Излязохме точно в Будва и поехме по крайбрежието към Котор. Времето напредваше, а умората си казваше думата, затова се качихме на ферибота (Котор и Которския залив вече ги бяхме виждали). След около час чакане преминахме границата с Хърватия и поехме към Дубровник, където пристигнахме след залез. Бързо настаняване в квартирата и напред за вечеря и „вЕлико точено пиво“. Така завърши и този ден.

Ден 5 (Дубровник, CRO -  Макарска, CRO - Сплит, CRO - Шибеник, CRO - Стариград, CRO (Ядранска магистрала) / 404km)

Тъй като и преди сме били в Дубровник, на сутринта продължихме напред по крайбрежието към Сплит, Шибеник, Задар и така до Стариград по „Ядранската магистрала“ (или както още я наричат „Адриатическа магистрала“). Много прехвален път и определено има защо. Представете си как карате непосредствено до морето, по идеален асфалт и непрекъснато редуващи се завои. Дааа, не е мечта, това е  Ядранската магистрала. Личното ми мнение обаче е, че не си заслужава човек да продължава след Сплит, тъй като след това пътя минава през множество населени места и завоите намаляват драстично. Трудно е като свикне на хубаво човек. 😊 Както и да е, стигнахме Стариград – много красиво и спокойно място, разположено точно до природния парк “Paklenica”, където рафтингът и туризмът са изключително популярни. И как няма да са с каньоните, пресичащи величествените карстови скали, дом на орли, елени и мечки. Потопени в Адриатическо море се порадвахме се на красивите възвишения и залеза, след което се отправихме към семейния хотел. Преоблякохме се и напред към кръчмата на „Динко“, където заедно с вкусната храна и студената бира имахме щастието да се насладим на победата на Хърватия над Англия. Леле, какъв празник настана – още настръхвам като се сетя. Изпълнен с емоции и този ден отмина.

Ден 6 (Стариград, CRO - Сплит, CRO – Студенци, BiH (водопадите „Кравицe“) - Мостар, BiH / 375km, 6,5h)

На сутринта, докато се наслаждавахме на кафето решихме, че ще бъде най-добре да пропуснаме скучната част до Сплит, за да имаме повече време за останалите. И така хванахме магистралата и не след дълго бяхме в Сплит. Малко след това направихме кратък плаж и освежени продължихме напред по Ядранската магистрала. Завой след завой стигнахме границата на Босна и Херцеговина. За по-малко от 5 минути я преминахме и се отправихме към водопадите „Кравицe“. Водопадите са голям и малък и представляват каскада на река „Trebižat“, която е основен приток на река Неретва. Доста интересно място, където хората ходят на пикник, плаж, къпят се непосредствено до големия водопад и отмарят в околните заведения. Прекарахме около час и половина там и потеглихме към Мостар. За пореден път се убедих, че човек не трябва да е предубеден. Имах очакването, че Мостар е съвсем малко градче, но тези очаквания се разбиха на пух и прах. Мостар изобщо не е толкова малък, а на всичко отгоре и улиците не са това, което си представяме. Там всяко пространство между къщите, което е по-голямо от два метра се брои за улица. На всичко отгоре и наклоните ги нямат за нищо – минахме по две „улици“, които без да преувеличавам бяха с наклон по-голям от 35%. Не мога да ви опиша колко се радвах, че бях с мотор. Най-накрая намерихме къщата за гости и се настанихме. Измихме потта и прахта и се втурнахме да видим стария град и прочутия „Стари мост“ над река Неретва.  И двете неща определено си заслужават – потапяш се в една атмосфера, която е трудно да опишеш с думи. Хапнахме в типичен босненски ресторант и се насладихме на една от най-добрите бири, които сме пили някога (Мостарско пиво). Последва кратка разходка, след което се оправихме към леглата.

Ден 7 (Мостар, BiH - Сараево, BiH – Мокра Гора, SRB (през Овчар-Кабларска клисура) – Чачак, SRB - Краљево, SRB / 410km)

С известна тъга напуснахме Мостар, тъй като не успяхме да видим много от нещата, които биха могли (като „Музей на престъпленията против човечеството и геноцида), но това е повод пак да се отбием някои ден. Завладяни от духа на Мостар решихме да спрем за бърза разходка и кафе в центъра на Сараево. Градът още носи последствията и спомените от войната – по жилищните сгради ясно си личат дупки от куршуми, снаряди и други огнестрелни оръжия (плашещо). След бързо съгласуване решихме, че модерната част на града ще я пропуснем и се отправихме към стария град (или както е обозначено там „на изток“). Подобно на Мостар, старата част на Сараево има ясно изразен ориенталски облик, както и значително присъствие на мюсюлмани. След обиколка на стария град седнахме в типично кафене за по една „Босненска кафа“ (иначе казано турско кафе) и обратно по моторите. Природата обаче не беше съгласна с нашите намерения и се начумери. Позната картинка, спряхме и облякохме дъждобраните. Само, че както казах по-горе „не беше просто дъжд“ – потопът се завърна. Скоро едрите капки бяха заменени от постоянен поток, а асфалтът - с течащи реки и вирове. От 12 години карам мотор, но такова нещо не бях виждал. Въпреки дъждобраните се намокрихме порядъчно, а в ботушите си можехме да гледаме риби. Известно време след като порехме водата видяхме бензиностанция и решихме да спрем. Не мога да ви опиша колко се смяха всички, като видяха как си изсипваме водата от ботушите. 😊 Там се запознахме с Кишко - член на сръбския Goldwing клуб, който доста приятелски ни убеждаваше, че в този дъжд е по-добре да не продължаваме за Сърбия и ни покани на мото събор с едно босненско градче наблизо. За съжаление нямахме време за такива мероприятия. Преминавайки през Босна (или „Бе-Ха“, както местните наричат страната си), установихме, че местното население са с големи сърца, но никак ги няма зад волана. Преминахме границата със Сърбия и продължихме напред към Мокра Гора, Ужице, Чачак и Кралево. Времето напредваше неумолимо и слънцето се скри малко след Ужице. Поради тъмнината и неспиращия дъжд не успяхме да се насладим на Овчар-Кабларска клисура, но както се казва важното е, че стигнахме до Кралево живи и здрави. Взехме по един топъл душ, хапнахме по парче пица с халба бира и заспахме доволни.

Ден 8 (Кралево, SRB - Крушевац, SRB - Ниш, SRB - Пирот, SRB - Димитровград, SRB – София, BG / 350km)

На сутринта едвам станахме, стегнахме багажа и по моторите. Бяхме прекалено изморени за допълнителни обиколки и избрахме възможно най-краткия и бърз начин да се приберем в България -  Крушевац, Ниш, Пирот, Димитровград. Направихме обедна почивка в Прокупле (на изхода на града в ляво), където ядохме едни от най-грамадните чевап и плескавица, които бяхме виждали. И добре, че си поръчахме от малките, защото кой знае какво щяха да донесат иначе. 😊 Яхнахме конете отново, качихме се на магистралата и така до България. Единственото място, на което успяхме да се порадваме бяха тунелите преди Димитровград. Като за последно съдбата ни беше приготвила поредното препятствие – на границата със Сърбия имаше километрична опашка. За пореден път оценихме предимството на мотора и се мушнахме най-отпред (извинявам се на колегите с автомобилите 😊). Спряхме след границата за дежурната снимка, взехме си чао с Боби и ... газ към вкъщи - изморени, мръсни, но пълни с емоции и впечатления...