Мото пътешествие - Румъния - 2017

Мото пътешествие – Румъния

Беше време за второто ни пътешествие извън България. Тази година бяхме набелязали северната ни съседка – Румъния. Фактът, че повечето от нас не бяха преминавали тази граница ни караше да се чувстваме като истински откриватели. Участниците в пътешествието бяха същата група като миналата година – моя милост и Надето на Yamaha Fazer и Боби със Suzuki GSR600. Обменихме румънски леи, приготвихме багажа и напред.

Ден  1. София - Оряхово – Крайова - 261km (4h)

Понеже не харесваме магистрали минахме през Петрохан. Много добро решение, тъй като не тръгнахме много рано, а слънцето напичаше здраво. Отдавна не бях минавал през този проход и освен, че си припомних красивата природа там, останах очарован от пътната настилка. Не след дълго наближихме Оряхово. Обядвахме в крайпътен семеен хотел „Рай” – обширен собствен паркинг, приятен, прохладен двор, хубава кухня и добри цени. На 5 минути се намира ферибота, който трябваше да отплава след час, купихме билети, взехме по кафе и зачакахме. Оказа се, че има закъснение от румънска страна и въпросният ферибот дойде след два часа, а отплава чак след три. От снимките предполагам си личат отегчените и изтощени от жегата физиономии. Както и да е... Бавно и славно (10 мин) преминахме през р. Дунав и слязохме на румънска територия. Ах, каква пародия се оказа тамошния ГПП. Представете си навес на ТКЗС по средата на нищото с една будка по средата. Не след дълго се отправихме към Крайова. По пътя минахме през доста селца. Направи ни впечатление, че населението на тези селца е предимно от ромски произход, но никъде не видяхме катуни и бунища. Напротив, хората работят здраво и живеят в къщи, боядисани в ярки цветове. Още нещо ни направи силно впечатление – настилката, по която се движехме беше чисто нова. И понеже не може да е идеално, във въпросните селца е асфалтирана само главната улица. Всичко извън нея е буквално черен път. Трафикът беше доста интензивен  - камиони, трактори, каруци и всякаква селскостопанска техника. По едно време както си карам кротко, Надето ме пита: „Няма ли да го изпреварим този пред нас?“. Тогава осъзнах защо карам така и защо бях изпаднал в това блаженство – пред нас беше открит камион пълен с пъпеши. О, какъв аромат се носеше... Повозихме се няколко минути така, след което дръпнах газта и не след дълго пристигнахме в Крайова - шестия по големина (ако не се лъжа) град в Румъния. Настанихме се в хотелчето, взехме по един душ и излязохме да разгледаме града и да се потопим в атмосферата. Оказа се много уютно градче с китен център. От това, което бях прочел предварително трябваше да се видят пеещите фонтани (оказа се, че не пеят всеки ден), статуята на Михай Витязул (обединител на три области с Румъния), както и сградите на общината, църкви, катедрали и други. Според пътеписите нещо, което също си заслужава да се види там е паркът “Николае Романеску”, който пък е третия по големина парк в Европа, но поради малкото време, с което разполагахме, отложихме разходката за друг път.

Обиколихме центъра, снимахме всичко, което можеше да се снима и дойде време за вечеря. Минахме покрай доста ресторантчета, но или бяха претъпкани или изглеждаха по-скоро като барове, в които сервират и ядене. Краката малко ни понаболяваха от дългата разходка и седнахме до едно кафене да починем малко и да решим все пак къде да вечеряме. И ето, поредното доказателство, че нищо не е случайно. Собственикът на заведенито (мъж около 30-35г.) ни покани да седнем в неговото заведение. Ние най-учтиво му отказахме и му обяснихме, че сме гладни и го попитахме дали може да ни препоръча някое местно ресторантче, където да опитаме местната кухня. Бинго, човекът не само, че ни препоръча, но и ни заведе до страхотна кръчма, където хапнахме страшни вкусотийки и пихме по една/две бири „Ursus“. След вечеря се разходихме до хотела и по леглата...

Първи впечатления от Румъния – добър асфалт, бедни селца, работливи и гостоприемни хора.

Ден  2. Крайова – Transalpina (DN67C) - Ranca - Клуж - 362km (7h)

Закусихме, стегнахме багажа и напред. Този ден ни предстоеше да минем през Transalpina (2145м) или известен още като „Пътят на краля“ по времето на Крал Карол II. Пътят свързва районите Олтения (на юг) и Трансилвания (на север). Вълнението нарастваше и то съвсем оправдано. Срещахме все повече и повече мотори, което бе сигурен знак, че сме на прав път. След поредица от завои и гледки, които не мога да кажа, че са впечатляващи се изкачихме в планината. Пред нас се отвори страхотна гледка от зъбери и зелени поля, докъдето погледът ни стигаше. Е, тук вече се впечатлих. Минахме през местния ски курорт “Ranca” и започнахме спускането. Човек да кара ли, да гледа ли... Чисто нов асфалт и поредица от страхотни завои и фиби ни отведоха до ниската част на планината. Понеже същата година направих същия мототур, но в обратната посока, бих препоръчал преминаване през Transalpina от север на юг (противоположно на описаното в настоящия пътепис). Причината за това е, че повечето завои са от северната страна и лично на мен (а и не само) ми е по-комфортно да изкачвам път със завои, отколкото да го спускам. Въпрос на усещане...

Прехвърлихме планината и не след дълго достигнахме крайната точка за деня – Клуж (символичната столица на Трансилвания). Настанихме се в квартирата и поехме на разходка из центъра. Определено бяхме подценили мястото, на което отиваме и останахме приятно изненадани. Клуж се оказа архитектурна смесица от средновековен и австро-унгарски стил, с леки добавки от диктаторското управление на Чаушеску.

Градът е огромен и пълен със забележителности, от които успяхме да видим само една малка част – църквата „Свети Михаил“, статуята на крал Матиас I, сградата на Националния музей на изкуствата (която се помещава в  бивши дворци) и други, на които не помня имената им.

Изпълнени с емоции и впечатления се отправихме към креватите.

Ден  3. Клуж - Турда - Сибиу - 176km (3h)

На сутринта направихме още една разходка до центъра, съчетана със сутрешно кафе. Определено има какво да се види на това място. Наближаваше 11 ч. и решихме, че е време да потегляме. Планът за деня беше: минимално каране и максимално време за разходки и забележителности. Може би поради това още от сутринта настроението беше лежерно и продължи така през целия ден. Следващата точка бе солната мина „Турда“ (Salina Turda). Мината се намира малко след град Турда, но е обозначена и лесна за намиране. Като започнем от инфраструктурата до организацията на туристическия поток бих казал, че е един перфектно работещ механизъм. Паркирахме на огромния паркинг, на който имаше десетки автомобили и автобуси. Още с влизането през главния вход ни направи впечатление модерната визия на фоайето, съчетана с изключително интересната информация на различни езици. Закупихме билети и започнахме да слизаме по стъпалата. В най-ниската си точка мината достига дълбочина от около 120 метра, а най-голямата зала („Rudolf“) е с внушителните размери от 40 м височина, 50 м широчина и 80 м дължина. От информацията, която прочетохме мината е била открита през 1690 г. и е функционирала до 1932 г. По време на Втората световна война е ползвана за укритие, а след това до 1992 г. е служела за склад на различни видове сирена. Доста снимки бях изгледал, доста бях прочел, но няма думи, които могат да опишат подобно чудо. Абсолютно всичко в тази мина, от коридорите издълбани в солта, причудливите багри по стените и таваните, залите, в които беше описана цялата история на мината, както и как е добивана солта в миналото до огромната зала с виенско колело, соленото езеро, в което можеш да караш лодка, че дори кафетата и фитнес залите те карат да се чувстваш някак нереално. След известно време излязохме на повърхността и потеглихме. Както споменах по-горе, изобщо не бързахме и спряхме да обядваме в Турда. По предварителна информация в Румъния доста популярни са малките кебапчета, наречени „мичи“. Не са лоши, но не са и нещо чак толкова велико. Както обичам да казвам „човек трябва да пробва“ - е, пробвахме ги.

След обедната почивка и кратко колебание кой път да хванем, избрахме малко по-заобиколен, но изключващ всякакви високоскоростни пътища, и не сбъркахме. В лежерен стил пристигнахме в Сибиу („Hermannstadt“ – немското име на града) или както го нарекохме „градът на къщите с очите“. Последва познатата програма – баня, „цивилни“ дрехи и разходка в центъра на града. Сибиу е бил избран за Европейска столица на културата през 2007 година и определено има за какво. Оказа се, че същия ден на площад „пиаца Маре“ имаше рок фестивал за млади изпълнители, както и изложение на ретро автомобили. Наред с уникалната архитектура, частите от крепостни стени и тихите улички със сгушени разноцветни къщички, човек може да се наслади на местната кухня в някое от заведенията, намиращи се на приземните (или подземни) части на старите сгради. Именно в такова място си избрахме за вечеря – изба под земята. Докато разглеждахме менюто ме озари една мисъл – трети ден сме в Румъния и никои от нас не е ял „мамалига“ (качамак). Уж бил известен пък нищо такова не видях в менюто. По-късно разбрахме, че го е имало, но така и не разбрахме под какво име. Както и да е, добре, че келнерът сервираше такова нещо, та успяхме да си поръчаме. След някоя друга бира се отправихме към хотела. Така завърши и този ден.

Ден  4.  Сибиу - Авриг - Кирца – Transfăgărășan (DN7C) - Capataneni (първоначално запланувано: Куртя де Арджеш – Бран)

Този ден станахме по-рано, приготвихме моторите, изпихме сутрешното кафе и яхнахме конете. Усещаше се леко напрежение във въздуха – предстоеше Transfăgărășan (2042м). До подножието на Карпатите се предвижихме сравнително бързо. Започна бавно изкачване. Всичко ни се струваше като някаква далечна мечта, докато не навлязохме навътре в планината. Тогава усетихме силата на тази планина. Слънцето се скри в облаците, а те започнаха да слизат все по-ниско (или ние се качвахме по-високо). Малко след средата на изкачването ни падна страшна мъгла и застудя осезаемо. Успяхме да направим някоя друга снимка и продължихме нагоре. Спряхме при езерото Балеа за кафе пауза и да си починем. В същото време заваля проливен дъжд. Аз скрих мотора под една стреха, но Боби отказа. Починахме си, но дъждът не спираше... Каквото такова, облякохме дъждобраните и потеглихме. При излизане на асфалтовия път, обаче, моторът на Боби се подхлъзна и падна, а той се изтъркаля в калта. В този момент не обърнахме много внимание на тази случка, но по-късно щеше да се окаже ключова. Скочих аз и още няколко колеги, вдигнахме мотора, уверихме се, че Боби е добре и че по мотора няма счупени неща и потеглихме. Влязохме в тунела и на излизане от южната страна какво да видим – всичко е бяло. Точно преди малко се беше изсипала мощна градушка и всичко беше покрито е лед. Огледахме се и решихме да продължим нататък. Лека, полека преминахме през леденото поле и продължихме спускането. Дъждът намаля и решихме да спрем в ниското да огледаме моторите и да си починем малко. Всичко изглеждаше нормално, качихме се на машините и...изненада! Сузукито на Боби не пожела да изключи алармата, а съответно и да запали. О, ужас...! По средата на нищото, без обхват на телефона и с табела „Внимание, мечки!“, без идея какъв може да е проблема, се оказахме блокирани в планината. Не си носех въже да го издърпам, а нямахме и кой знае какви инструменти, за да се опитаме да направим нещо. Овладяхме паниката и започнахме да мислим какви възможности има. След известно обсъждане решихме, че алармата се е развалила или нещо се е откачило при падането и решихме да пробваме да се оправим сами. Сами, но как, като нямаме достатъчно инструменти. Махнахме няколко пъти и две момчета с мотори от Букурещ се отзоваха. За наш късмет имаха доста инструменти и започнахме разглобяването. Разглобихме всичко, проверихме връзките,  пробвахме и чудо!...запали. Така не се бях радвал от дете... Решихме, че е бил контактен проблем, загасихме го и започнахме да го сглобяваме. Казахме си „Чао” с момчетата, благодарихме им и те си тръгнаха поживо поздраво. Качихме се и...пак моторът отново не запали. Отново го разглобихме с наличните инструменти, но уви, този път даже не се и опита да завърти.

Времето минаваше, а дъждът се завръщаше с пълна сила. Не исках да си представя какво би било да нощуваме на такова място, мокри и без изобщо да сме подготвени за спане на открито. Видях, че има хижа на около 3 км в гората, качих се на моя шосеен мотор и лека полека допълзях до хижата по черния, кален път. Не искам да ви кажа колко пъти щях да падна... Там хората ни обясниха, че вариант за сервиз в радиус от 60-80 км няма. Имало някакъв майстор, който оправял коли (разбирайте Дачия), но и него го нямало в момента. Така тази възможност отпадна. Върнах се, забутахме на Сузукито под един навес (може би на местната ловна дружинка), качихме се с Надето на мотора и потеглихме да търсим помощ. Минахме покрай язовира „Vidraru“ с прочутата язовирна стена от предаването „Top Gear“, спряхме за една бърза снимка и разпитахме къде можем да намерим превозно средство, с което да можем да превозим мотора до някой сервиз (или поне до населено място). Упътиха ни към селце на име „Capataneni“, което беше на около 30 км от язовира и около 40 км от мястото, на което оставихме Боби. Както по-късно разбрахме в същото населено място се намира първата (или както местните твърдят „истинската“) крепост на граф Дракула, но както се сещате хич не ни беше до крепости в този момент. След известно лутане успяхме да намерим „сервиза“ на човека, за който ни говореха, но се оказа, че бил на почивка и ще се върне след няколко дни. Леко обезкуражени и мокри спряхме на местната бензиностанция да заредим гориво и да помислим. Едно от момчетата, които работеха там след кратък разговор набра някой по телефона, след което ми го подаде. Отсреща - женски глас, който обаче почти не говореше английски, но за наш късмет се оказа, че говори испански. Директно връчих телефона на Надето и след кратък разговор на испански се съгласиха да помогнат. Не след дълго пристигна въпросното момиче, (карайки репатрак) с мъжа си, който бил майстор. Потеглихме обратно към Боби, натоварихме мотора и обратно към Capataneni, където майсторът уж щеше да вика негов приятел, който разбира от мотори. Това така и не се случи, но поне оставихме мотора да нощува в техния гараж, тъй като беше разглобен, а вече започваше да се стъмва.

Планът да стигнем до Бран очевидно се провали, но поне с нас всичко беше наред и бяхме обратно в „цивилизацията“. Имахме късмет, че имаше свободно място в един пансион, където пренощувахме и удавихме мъката с 2 л бира „Timișoreana“. Междувременно организирахме кола с платформа и двама шофьори, които бяха в готовност да потеглят на следващата сутрин от София, за да ни приберат. Така изпълнен с емоции този ден приключи.

Ден  5. Capataneni - Куртя де Арджеш – Крайова - София - 437km (7,5h)

На следващата сутрин станахме рано, взехме мотора на Боби и започнахме да го сглобяваме. Най-неочаквано, след като го сглобихме завъртяхме ключа и той запали. Спогледахме се и решихме да поемем към България, пък докъдето стигнем. Обадихме се на групата от София да не тръгват и потеглихме. Ще попитате: „А като свърши горивото какво?“. Ами чист късмет, че Боби си беше взел резервните ключове и така и не се наложи да го гасим. Да, малко намръщено ни гледаха на бензиностанциите, но това  е положението. Този път минахме през Дунав мост 2 и пътят до София го взехме с две почивки по 10 минути (без да се гаси мотора) за едно кафе и един дюнер на крак. За наш късмет всичко мина гладко и се прибрахме по домовете преди мръкване. Случката ни накара да се замислим, но не и да се откажем от следващото ни пътешествие.

Впоследствие се оказа, че при падането е влязла вода някъде по електрониката или кой знае къде и това е причинило всички неприятности. Странно, но човек никога не знае какво може да се случи. Важното е, че всички бяха живи и здрави, а в крайна сметка това беше част от приключението. Месец по-късно аз се върнах обратно и минах Transfăgărășan и Transalpina в обратна посока при перфектно време и без непредвидени ситуации. Отново пропуснах замъците на Дракула, но ако е писано някой ден ще ги видя :-)...